Блогът на Янана

06:00ч., Телефонът ми звъни. Поглеждам, майка ми. - Ало? -Добро утро мамо, хайде на добър час, миличката ми (никога не ме е наричала така, явно притеснението е по-голямо от всякога), как си? -Добре съм, мамо, тъкмо ще ставам ( по-скоро ще направя няколко опита и все някак ще стана със или без помощ от подемна техника) -Да ми се обадиш, като се събудиш от упойката, а преди това, Стоян нека ми звънне, да каже как е минало. -Добре, мамо, хайде до после. Ставам, усещам, че и Ичето е станало, рита ме. Мия лице, зъби, слагам малко грим, оправям си косата, премислям, дали не съм забравила нещо...Чантата ми е толкова голяма, че все едно отивам на екскурзионно летуване, а не да раждам. Ще прескоча детайлите, свързани с подготовката преди операцията, помня всичко по минути. Паметен бе момента, в който ми казаха "Хайде моето момиче, съблечи се гола." Паметна бе разходката ми до операционната маса, като самодива преди Еньовден. Гола, млада, голяма, все едно шест, а не едно бе

Днес видях щастието. Тичаше с бясна скорост по главната в Бургас. Две руси момченца. Хвърлиха се на врата на млада жена. Бях забравила, какво е да тичаш, за да прегърнеш някого, а ми беше любимо и често го правих, докато бях дете. И пред очите ми пак са баба и дядо, чакам ги в Добрич пред театъра, за да гледаме премиера. Ето ги идват от ъгъла. Няма щастие, сравнимо с това, да прегърнеш някого, към когото си тичал. Няма по-хубаво от родния край, няма по-хубаво от баба и дядо.