Блогът на Янана

Ако някой миналата година ми беще казал, че много скоро ще ида в Дубай, щях да му се изсмея доста жизнерадостно, тъй като вероятността да видя Дубай, към 2014г, се равняваше на това да се разходя по повърхността на Марс. И така до ранната сутрин на 23.11.2015, когато телефонът ми звънна и шефката ми каза "Янче, утре има възможност да тръгнеш за Дубай". В първият момент, аз изобщо не можах да реагирам адекватно, даже си мисля, че през целия си престой сдържах доста умело желанието си да скачам и викам от радост и гордост. Казах на шефката ми, "Ами добре, но трябва да питам", все едно съм все още пълнолетна..., но както се казва в едни мой любим виц, когато човек вече има дете, той отново трябва да пита майка си, дали може да отиде на дискотека, пък била тя и в Дубай. След няколко разговора започващи от моя страна с "Абе утре май ще заминавам за Дубай", отговор от майка ми, "Дъбник, ли? Къде е това?", след възторжените крясъци на приятели п

Всичко можеш да видиш във влак. Пътувам от Монсерат за Барселона, сядам, а срещу мен, седи прекрасна дама. Според мен над 70, но само тялом. Сини очи, като стъкълца, украсяващи старинна лампа. Лъскави и светещи, сини и бистри. Както повечето във влака, и тя се унася в дрямка. Тогава, мога да я погледам. Прекрасна е с усмивката, която не слиза от лицето й, дори, когато се е унесла. Носи огромна дамска чанта и кецове. Наметната е с красив червен шал. Има перфектен маникюр, поглеждам своите ръце и си казвам, че може би трябва да си обръщам малко повече внимание и най-накрая да ида на маникюр. Дамата има няколко реда гривни на ръцете, а на врата си, седефено сърце, което ритмично се вдига и слиза надолу от дишането й. Толкова сме близо, че искам да оправя шала, който все се свлича по рамото, й и тя в просъница го оправя. Влакът спира, но тя не слиза, ще пътуваме заедно до Барселона. От време на време се поглеждаме и се усмихваме една на друга. Мисля, че някъде назад в

06:00ч., Телефонът ми звъни. Поглеждам, майка ми. - Ало? -Добро утро мамо, хайде на добър час, миличката ми (никога не ме е наричала така, явно притеснението е по-голямо от всякога), как си? -Добре съм, мамо, тъкмо ще ставам ( по-скоро ще направя няколко опита и все някак ще стана със или без помощ от подемна техника) -Да ми се обадиш, като се събудиш от упойката, а преди това, Стоян нека ми звънне, да каже как е минало. -Добре, мамо, хайде до после. Ставам, усещам, че и Ичето е станало, рита ме. Мия лице, зъби, слагам малко грим, оправям си косата, премислям, дали не съм забравила нещо...Чантата ми е толкова голяма, че все едно отивам на екскурзионно летуване, а не да раждам. Ще прескоча детайлите, свързани с подготовката преди операцията, помня всичко по минути. Паметен бе момента, в който ми казаха "Хайде моето момиче, съблечи се гола." Паметна бе разходката ми до операционната маса, като самодива преди Еньовден. Гола, млада, голяма, все едно шест, а не едно бе

Днес видях щастието. Тичаше с бясна скорост по главната в Бургас. Две руси момченца. Хвърлиха се на врата на млада жена. Бях забравила, какво е да тичаш, за да прегърнеш някого, а ми беше любимо и често го правих, докато бях дете. И пред очите ми пак са баба и дядо, чакам ги в Добрич пред театъра, за да гледаме премиера. Ето ги идват от ъгъла. Няма щастие, сравнимо с това, да прегърнеш някого, към когото си тичал. Няма по-хубаво от родния край, няма по-хубаво от баба и дядо.

Когато си вече на две, светът е толкова непознат, интересен и голям, но...ти си по-голям от него. Протягаш ръчичка и стигаш тавана, небето, звездите и слънцето. Когато си на две, си опасен, обичаш тези хипнотизиращи две дупки в стената, които мама, щом види, чер пипаш, казва „не”, на фалцет. На две, ти вече танцуваш....нА хората в морската, а те ти дават пуканки. Когато си вече на две, същинска пираня, от онзи миловиден вид, с шестнайсет зъба. На две си алпинист, първо дивана, после стола, до момента много скоро, когато тези две ще се търкулнат толкова бързо, че ще изкачиш първото си дърво. Когато си вече на две, мама вече не изпитва страх, тя знае, че най-хубавото предстои. Толкова много неща иска да ти покаже и разкаже. И колко интересни са тези стълби, когато си на две. Стъпало, две, три и хоп...., вече си на шестият етаж. Да бъдеш на две е сериозна задача и никой не смее да те закача. Докато станеш на две, времето толкова бързо минава.Сякаш преди час, беше толков

Детето на артистите. То учи в театъра. След училище чака зад кулисите репетицията да свърши. То диша онази заразно-сладка сценична прах, която и родителите му са дишали, като деца.За него няма компютър, то си има реквизитна. Да, миризмата е на нафталин, но има ли нещо по-вълнуващо да облечеш принцеса, а после пират?! Детето знае всички коридори и пътеки в театъра. То е тичало, лазило и ходило колкото може по-тихо по тях. Докато другите деца имаха Стар Трек, то седеше на пулта на помощник-режисьора. Детето пътува с театъра. Няма по-забавно нещо. То чака зад кулисите, седи на стол,увито в яке и тихичко гледа за десетки пъти една и съща постановка и все се смее с глас. Накрая ръкопляска. И така в своя живот, детето винаги ще помни миризмата на нафталин, еуфорията на премиерата и тайните пътеки из театъра. За всички мои дни, прекарани в театъра, за всички мои нощи, прекарани в клуба на актьора, за всички мои спомени и за всичко което детето е научило, едно голямо БЛАГОД

Стоя си в кафена Barbero, в стар Букурещ и ги виждам , ръка за ръка, минават покрай мен. Това е тяхната история, 50 години по-рано. Когато той я видя за първи път, улицата бе същата, но се стелеше мъгла. Първото нещо, което видя, бяха ръцете й. Никога не бе виждал нещо по-изящно. Без дори да я познава, знаеше, че ще държи тези ръце, дори и след 50 години. След време, когато вече бяха близки, той й предложи да се омъжи за него и вече бяха заедно. Всъщност, те никога не са били разделени, винаги са били един човек. Стоя и ги гледам, за няколко секунди минават покрай мен. Вървят и гледат напред, по същата улица, в друго време. Минали са 50 години, а той все още я държи за ръката, все така изящна и красива. Те не са стари, нито побелели, те са без време, без тъга, дори мъгла няма. Сега разбрах, защо майка ми се разплака, когато видя чичо си и леля си, да се държат за ръка. Сега разбрах, какво е да не можеш да живееш и дишаш, ако не си хванал някого за ръката. Държа да поясня,

Мъжът и мусаката. Жената трябва да знае 70 неща, за да е щастлив мъжа. 69 и мусака. Започнах да изследвам зависимостта между щастиетo, мъжката духовна извисеност и мусаката. Ако трябва да бъда честна, аз мусака не обичам, защото едни от ранните ми детски спомени са свързани с чиния мусака и лъжица, поднесена към устата ми с думи "Ако не го изядеш, ще кажа на чичо ти Емил, да ти се скара"....., плашеха ме с него..., защото като гледаше сърдито, изглеждаше наистина страшен. Мусака, започнах да готвя, щом се задомих. Естествено, защото на мъжа ми му е любима. Любима е слаба дума, той я боготвори. Умилява се от нея. Щом види тавата, в крайчето на окото му, лявото, проблясва сълза. Щ А С Т И Е. Нямаше да се замисля, за това как Мусаката контролира дните ни, ако наскоро, мой колега, не сподели, колко важно нещо за него е мусаката. Започнах да размишлявам. Кое точно в тази комбинация от месо, картофи, лук и подправки е толкова важно?! Дали не е нещо, свързано с гените н