Блогът на Янана

Селото беше вече побеляло. Снегът беше покрил всичко и бе полирал улиците. Бяха стъкло. Те подхлъзваха градските хора и ги събаряха. Ставайки ядосани от ледената земя, която ги бе надвила и приземила много бързо, зимата духваше в лицата им и им се завиваше свят. Днес денят беше малко по-различен. В селската кръчма имаше празник. Старците седяха в снега и ги гледаха. Човеците празнуваха. - Чух, че едно момиченце ще получи коте за Коледа. Чакало го е дълго и вече ще го има, каза ТЯ - Аз пък чух, че онази жена имала две майки, една тук и една в облаците. Виж, виж как пеят и се радват, че са заедно. Какво ли ги събира?! -Ами може би са просто добри приятели. Ама от ония, дето цял живот се гонят, а щом се стигнат се прегръщат. Като нас... - Е, да де, ама ти вече не си толкова пъргава. - А ти, пък нямаш вече зъби! - Е, стига де..Искаш ли да опитаме, тази вечер пак? Да се подгоним, ти да настръхнеш и после да се качиш на джанката, както оня път, когато почти те стигнах? - До

Бях на деветнайсет, когато си мислих, че щом вече съм студентка, живееща сама в София, без мобилен телефон, по който може някой да ме пита всяка минута, къде съм, съм голяма работа. Не само мислих, бях повече убедена в това. Света беше в краката ми. Имах карта за 94 и единица тролей, защото, когато поисках да се почувствам малко по-дете ходих ори братовчедка ми, да ми се скара или да ме нахрани. Имах къса руса коса, обилно закрепена да стърчи с добри количества гел за коса, имах и сутиен вече. Да, първия си сутиен имах вече на деветнайсет. Ходихме с мама да го купим, но нека разкажа, какво ми се случи, преди деня със сутиена... Когато заминах за София, всички ми казваха, първия месец ще седиш там. Няма да се прибираш. Бре, няма да се прибирам, че аз имах толкова много неща да покажа...., имах студентска книжка, кръгове от недоспиване, исках да разкажа за това, как ядох дюнер и отидех на откриването на учебната година в Аулата на Софийския университет с Ралица..., колко горда бях,

Детето скача по леглото голо, преди баня. Всяка вечер. Аз отново съм на три. Мама ме е съблякла и аз бягам всеки път от нея, когато иска да ме хване. Скачам по леглото в спалнята, а студените чаршафи, ме карат да скоча по-високо. В един момент, тя къса черни ресни от чергата пред леглото, прави топче и го хвърля на леглото. -Виж, Яна, манкина. Манкина беше моя дума за мравка или хлебарка. Имах и друга "масуйляк", нещо мръсно, което задължително трябва да се хвърли в тоалетната. Хващахме манкината и отивахме в банята, където тя миеше, преди сън. Всяка вечер ми е пред очите това. И пак съм на три и пак скачам и още малко и ще стигна тавана.....

На Ади, Ло, и Раличка. С любов.... Едно време, до блока на баба и дядо в Добрич, имаше една висока череша. Много обичах това дърво. Лятно време, прекарвах часове около него, разглеждах кората му, която винаги ми приличаше на географска карта, толкова набраздена и красива беше. Все едно дървото беше пътешественик и понякога, без никой да забележи, се отскубваше и пътуваше, а след всяко завръщане, по ствола му се появяваше нова бразда. На места имаше и смола. Дървото бе плакало за нещо, може би някой му беше разказало смешна история и то се бе смяло до сълзи. Клоните на дървото бяха много високо и с всяка следваща година, плодовете му ставаха все по-недостижими. Един ден дървото вече го нямаше. Било старо, прогнило, опасно било, намерила се брадва и така... Липсваше ми, естествено, но с времето остана само милия спомен от това дърво пътешественик. До момента, в който старата череша, отново дойде при мен. Всички сте виждали череши на клонче, нали?! Знаете, че понякога на едн

- Добър ден, казвам усмихвайки се, а насреща, някой все още не се е събудил. Казвам се Яна, аз ще бъда Вашият екскурзовод. Името Ви? - Рейса за къде е? Не събудената госпожа проговаря с отегчение. - За екскурзията до Румъния. Вие за къде сте? - За Дракула там, Иване ела моля ти се, стига тика тия куфари там, жената ме пита тука имена, ела, ела да кажеш. - Здравейте, аз съм Яна. Как се казвате? Знам, че е Иван, ма не върви по име..., не се знаем.., за първи път имам честта да се срещна със семейството. - Моля?! Вие защо закъсняхте? Чакаме Ви от 03:45... - Не сме закъснели, часът за отпътуване е 04:30, нали се чухме вчера. За екскурзията до Дракула сте, нали?! - Да, за там сме. Гледай в списъка там. Търси Иванови. Ние сме. Най-хубавите места са за нас, нали? Аз имам здравословен проблем. Казах в агенцията да съм най-отпред. - Разбира се, отбелязано ми е, втора седалка зад шофьора сте. - Броя едноо, двее, така ли? Показва ми сочейки стъклото. Казвам да и се обръщам към

Мъката. Мама. Милена. Истината е, че чак сега сякаш осъзнавам, какво ми се е случило. Много бързо мина времето между дните, когато ме водеше на училище и повтаряхме таблицата за умножение и аз все не я знаех. Тя никога не ми се караше. Просто повтаряхме. Мъката ми помогна да разбера. Тя е онова оловно чувство,което ме кара да искам да спя денонощно, да се ядосвам толкова много, че да искам да се сбия с някой. Мъката мокри листа, върху който писах, сега мокри и клавиатурата. Тя задава непрекъснато въпроси "Ами ако беше направила това, Ами ако не беше казала онова?" . Мъката е едно гадно копеле. Тя показва стари снимки, скрити между страниците на книга, показва ти плитка, точно като нейната. Мъката накара цигарата да падне три пъти от ръката на колегата ми в Сърбия и той я остави да гори на земята, защото на някой му се пуши. Мъката едновременно ме гневи и уравновесява, странен контраст. Знам, че тя е само мое чувство сега и че ще мине, ще се трансформира в усмив

Някога времето беше облачно, но топло. В тези дни облаците покриваха небето над цяла Венеция, но все пак не пускаха нито капка дъжд. Именно в това странно душно време, той си седеше повече у дома и можеше да я гледа през прозореца, по цял ден. Бяха съседи, откакто се помни и винаги, абсолютно винаги е обичал да я гледа. Тя беше с коса, която трудно се сресва, руса, но когато се смееше, косата й потъмняваше, все едно дъжд е окъпал житно поле. Смееше се непрекъснато, даже почти не говореше. Дори папагала, който беше говорещ, никога не се научи да говори. Той също се смееше. Момичето обичаше дните с облаци. Именно тогава, можеше да се порадва на уханието на цветята си, които не бяха толкова уморени от жегата и сякаш дишаха само за нея със сладост. Тя винаги го усещаше, когато е наблизо. Нещо звънваше в ушите й, очите й сякаш ставаха още по-тъмни, а косата й ставаше още по-къдрава. Момчето на съседите. Наперен, непокорен, шумен. С дълги клепки и дълги пръсти. Тя също го беше глед

Динята седеше в кристалната купа и сякаш й казваше, Buon giorno, principessa. Захарната принцеса стана от своето сребърно легло и си помисли, ще си измия зъбите, ще пия кафе с цигара и после ще ям диня. Стана, среса си косата, сплете своята плитка със своите нетреперещи вече ръце и си сложи фибите. Излезе на верандата, той беше там. Красив, млад и все така усмихнат и обичащ да я гледа. Седна, побъбриха си в сутрешния хлад и тя усети след толкова време отново как любовта се отваря в нея, като камбанка на зюмбюл. Хубаво й е. Спокойствието на това непознато уж място я заливаше и тя знаеше, че всяка секунда от своя живот е чакала точно това. Погледна в чашата кафе и видя всички,които я обичат и се усмихна. Сега тя беше цялата кристална, съвършена, бяла с тънки кафяви нишки от захар мусковадо. Тънките й пръсти бяла толкова ефирни, че можеше па плете с тях паякова мрежа. Това,което оплетеше, го слагаше в гнездата на птиците, за да е меко на малките им. Тихо, през нощта, кога

На нашия втори етаж живее богомолка. Ама не от тези, дето седят кротко и чакат поредното насекомо да им кацне на ръчицата, за да се нахрани. Нашата богомолка има дълги крака и ръце, слабичка и е на 85. Тя има кученце, което си разхожда по няколко пъти на ден с бърз ход, все едно бързат за някъде, а всъщност няма за къде. Богомолката ни се радва на всяка калинка, която кацне на ръката й. Нарича си тихичко нещо и я подканва да полети. И фиуууу, няма я вече, дано сбъдне желанието. А то ще е за добро, за смях и слънце. Тя, богомолката все усмихната. Някои ще кажат, че е леко чалната, но какво лошо има в това?! Все пак усмивката си е усмивка на всяко лице, лудо или нормално. Милата богомолка, тя винаги иска да се разходи с нас, да поприказваме, а после по средата на изречението, да се обърне и да тръгне в друга посока. По нейните важни богомолски неща. Весел и лек е нейния живот. От разходка на разходка, от понеделник до неделя, от януари до декември. Все си е същата. Имам някои с

Виждате ли всяка сутрин синята капела на синята скарида, която отива със синия рейс 211 до синьото море? Не?! Загледайте се, всяка сутрин във всеки един рейс от градския транспорт има по една. Малка сбръчкана скарида, стара колкото света, но без възраст. Слиза и отива до морето. Разгъва с кокалестите си ръце своята кърпа и се съблича. Сяда и гледа морето, докато не си кажат нещо и влиза. Плува умело, плитката й блести на слънцето, защото е сребърна. Скаридата ще дойде и след обяд и всеки следващ ден от лятото, чак до началото на Октомври, когато слънцето е вече уморено, но ще грее за нея. То ще грее и когато дойде нейният ден, когато ще се след с морето, плитката й ще стане корабно въже, люспестата й кожа ще позлатнее, а сините й очи..., сините й очи ще станат миди, залепени за ееей оная скала, на която тя обичаше да сяда като дете. Така през вечността и всички рейсове минават Бургаските скариди. Сини, наперени, обичащи солта и слънцето. Прежулени от горещия пясък, но вечно

У дома си има цвят, у дома си има мирис и прах има у дома, но си е у дома. У дома може да е на много места. Там, в мъглата и влагата и там, на север, където житата стигат морето. У дома има прах и трябва да се пусне прахосмукачка, но у дома семенцето е пораснало и вече има три листа. У дома две малки ръце се протягат и могат да те вдигнат във въздуха от щастие. У дома е мама, иска да се прибере, рейса е в 07:40, нейното у дома я чака, сърди се, че искам да махна праха. Постой деее, малко още у дома... У дома си имам шкаф, който мирише на къри и кафе, понякога ги бъркам, сипвам си в чашата къри, а след като отпия, ми се иска да съм сложила кафе. У дома си имам тайник, пълен с мъниста, чакат времето, когато ще ми е скучно и ще си нанижа гердан. У дома е баба, тя е изчистила печкат адо блясък, толкова бяла и чиста е сега, че не се виждат индикаторите на копчетата. У дома е татко, решава кръстословица и не ме слуша, когато му говоря нещо. Нищо, нали сме си у дома, това е по-в

Обичам спомена за дните с баба и дядо. Най-ранните ми спомени са за отворения прозорец, преди сън. Блокът на баба е до градската градина в Добрич и няма значение, кой сезон е, вечер, когато лежах завита и само бузите ми усещаха хладния въздух, отвън се чуваха птички. И до сега, щом чуя птича песен, първото, което изплува в ума ми е прозореца вечер. Аз мое легло нямах, затова спях на два фотьойла. Когато вече бях по-голяма, дядо, слагаше една тумбеста голяма табуретка между тях.Имаше си специално кълбо дебел канап, с който овързваха с баба табуретката и фотьойлите вечер, за да не падам, докато спя. Няма по-сладък сън, и по-удобно легло от това...Отварям сутрин очи и чувам баба в кухнята шета и вари кафе за дядо. Помня дните, когато го чакахме да се прибере, за да обядваме. Винаги заедно, винаги на бяла покривка, супа и ядене, а после за десерт кисело мляко със захар. Вечер, преди лягане, дядо ме качваше на тоалетната чиния и ме къпеше с един маркуч, "като лека кола", т