Блогът на Янана

Имало едно време. Един път, една планина и едно село. Те били, като че ли, не в този свят. До там се пътувало дълго, а стигнеш ли, времето спира и може да остарееш, без да се усетиш. В това село, имало една баба. С дълга плитка, с шалвари и забрадка. Винаги казва, "децата ми са най-мили, но вижте, има лоши хора." Всеки с мъката си, някой с цяла торба, друг с цяла кошница, трети с чувал мъка. Колкото и да е количеството, мъката тежи ужасно много за носещия. Бабата седи до една печка, върху която къкри боб. В малката стаичка има два сковани миндера, и тя току се загледа в нищото. Каже си нещо на ум и слага оловото в печката. Цял рояк мухи кръжат около нея, като малки птички, които литват и кацат по команда. Изважда оловото, и го пуска в чинийката с вода. Мухите вече са кацнали и нито една не смее да мръдне. -Какво ти се е случило? Кой те е уплашил? Детето не е уплашено от вчера, а от преди...от там, от корема ти е уплащено. Говори бабата и момичето пред нея я сл

Тези думи ми е много трудно да ги напиша. Имаме син. Роди се преди четири години. Чакахме го с нетърпение и дойде, точно когато трябваше. Веднага, щом го видях, изпитах чувство, все едно съм пред мой много стар учител. Уважение, бях смутена, любовта извираше от всяка моя клетка и не знаех, как да му я покажа. Затова му запях. Това, което му пеех, докато беше в корема ми. Балонче, балонче, къде отлетя....една песен по текст на Недялко Йорданов. Той е весело дете. Обича да се смее. Очите му светят. Прегръщаме се. Обича да се гъделичка с татко си. Обича да седи на раменете му. Като всички деца. Сина ни е като всички деца, независимо, че не говори и че има понякога неразбираемо за околните поведение. Колкото и да ми е спокойно, че той е като всички деца, защото вътрешно съм убедена, че е така, той не е приет на доста места. И може би ще Ви прозвучи странно, но не от деца, напротив, децата го харесват. Онзи ден на детската площадка, друго детенце, уж побойник, дойде и го погали п

Има дни, в които човек получава една възможност. Една малка пролука, през която да минеш и да превъзмогнеш себе си, времето, дъжда, калта и да се родиш отново. Аз получих такъв шанс. Заради дамата, която по същия начин ме завлече със себе си до Дубай, преди две години. Звънна, каза "тръгваме" и тръгнахме. Въпреки моите страхове и съмнения, въпреки всичко тръгнахме и пристигнахме в Крибул. Често късмета ни е пред нас, пред очите ни, но слепи, ние го пропускаме. Ето тогава има до всеки един от нас, някой който да му каже, всичко е наред, изчакай, ще се случи всичко по най-добрия за нас начин. Пътят до камъка не е лек. Пътеката е тясна, а в кално време е още по-трудно. В такива моменти, винаги има кой да ти подаде ръка и да ти каже, Моля те, помогни ми, да вървя уверен, че имам някого до мен. Ето в този момент, в дълбокото мазе на съзнанието на всеки един от нас, една стара баба с бяла коса, размества старите вехтории, намира вързоп, духва насъбралата се прах по него,

Няма лоша майка. Сега ще ви кажа, какво има. Поне за мен. Има момиченце, което си играе с кукли. Облича ги, за да не им е студено. Къпе ги на чешмата в кухнята с веро за чинии. Прави им прически, подстригва ги. После има млада жена, учи, работи, пътува. Мечтае за нови земи. Среща човек, с когото да остане. Забавно им е. Оженват се, тя с маратонки, той с костюм. Тя със синя рокля, той-с вратовръзка. Жената иска да има дете. Не става лесно. Посещава лекар и когато той й казва, че всичко й е наред, тя зачева. Толкова лесно било. Само едно "Всичко ти е наред".... Щастието на жената е неописуемо. Вълнението, болката, страха, възторга, слънцето, планетата, цялото съществуване е променено. Идва 31.12.2012. Нещо се случва, бебето ритва за първи път. То е там, слушало е жената, когато е пяла, плакала или се е разхождала тъжна нощем. Аз съм тук, й казва и вече никога, никога няма да си сама, МАМО! Търкалят се месеците, жената ги изкарва тежко, вдига кръвно, подута е, едва х

Имам една приятелка. Една от малкото от детството ми. Когато се преместихме да живеем над Руската книжарница в Добрич, тя беше момиченцето, с което се запознах. Ходихме заедно на предучилищна. Баба й готвеше божествено, тя беше злояда, аз не. Обичаше да ни храни заедно, защото много харесваше, как аз си изяждам всичко с апетит и ми се радваше много. Правеше на приятелката ми прекрасни кокове. Правеше плитка и след това оформяше прическа. Приятелката ми имаше кукли Барби. Нещо невиждано и доста рядко по ония времена. Играехме у тях, докато нашите бяха на представление. Аз имах количка за кукли, тя нямаше. Слагахме две кукли в моята количка и се разхождахме заедно така. Редувахме се, кой да бута. Веднъж изметохме цялата площадка, зад блока. Изчистихме я заедно. Заедно се научихме да говорим мръсни думи. Псувахме и веднъж татко ни беше чул. Един ден, ей така ни попита съвсем спокойно, "Момичета, нали повече няма да псувате?". Спряхме. Бяхме толкова засрамени, че не с

Когато дядо видял баба, по негови думи, много я харесал. Той, по нейни думи е бил "бохем", демек хашлак, задяващ всяка мома. Денят, в който той се решил да я поиска за жена дошъл. Баба го погледнала и му казала, "Занаят нямаш, не си учил, няма без занаят да ме вземеш". Той се прибрал и мислил дълго, петнайсет минути. Станал, оправил си косата, винаги му е била безупречна и отишъл при свой познат обущар. Започнал да се учи. За шест месеца от Калфа, станал Уста! Отишъл при нея и се оженили. В дните, когато времето в Добрич е било хубаво и са на разходка, отивали на гости на старият обущар. "Той не учи занаят, той-краде!", ей така казвал майстора за дядо. След време, татко се родил. Никой и до сега не може да ми каже, защо татко са го кръстили Радомир, а винаги го наричаха Румяне. Свекърва й на баба не я е обичала, затова в една зимна нощ, тя взела татко, който бил бебе и се изнесла. Дядо я последвал. Живеели в къща и прозорците били глед

Пътувахме и щях да се пръсна от вълнение. Миризмата на стърнище започнах да я усещам още в Бургас, от солниците ми замириса на жътва и пресен хляб, спомен за житен клас. Такова вълнение е трудно за обяснение. Тази равнина, тази безкрайна златна шир, към която сърцето ми вечер преди да заспи се връща. И площада е там и парка, подновени, но все пак моите, там,където берях жълтурчета и заставах на алеята и виках Бабооооооо, докато тя от деветия етаж ме чуе и се покаже на терасата. После отивах и ядях пуканки. Гледах анимационно филмче и си почивах. Някога пак ще се върна там да живея,дори жегата там е друга, суха, но пак гали. Стаите на къщата на баба, дивана, новия хладилник, който тя не стига и се зарича, че догодина ще си купи стълба. Искам да остарея така, искам да забавлявам своите деца и внуци и да викам на пра внука си "Къх", за да не пипне котлона. И когато направя нещо старчески-смешно и децата ми се смеят, да им кажа, "Ейййй, щяхте да видите вие.....