Блогът на Янана

Не съм конфликтна личност, но нещото с което винаги съм в конфликт е задната хрема при сина ми. Тя идва точно когато не ти е до нея, по празници, когато нямаш нищо за хрема у дома, когато ти предстои пътуване...Познато Ви е, нали?! Като младо божоле, с ухание на ацетонов дъх и кашлица, все едно триста орки, пазещи Саурон нощуват в гърлото на хлапето. Тогава, детето е раздразнително. Не иска да сътрудничи нито за капки, нито за соли, нито за веене, весене, ема еса са, за НИЩО..."Дай, мамо да ти сложа спрейче", звучи като все едно "Дай мамо да ти извадя мъдрец без упойка". Всичко до тук е добре познато на майките, нека към целият разкош добавим и един аутистичен спектър от реакции, като клатене, въртене, скачане, пищене. Как някой не е извикал социалните, не знам...Да слагаш капки на аутистичното си дете е постижение, което е достойно за Нобелова награда за мир, биология, химия и литература. Мир, защото всичко започва с преговори и уговорки за подкупи, за

Десетата годишнина в живота на всяко хлапе е преломна. Помня моята, в Балчик, лятото на 1994-та, футбол и много радости. Днес Томас става на десет. Вече е с две цифри възрастта му. Вече е батко. Видял е, изпитал е, минал е през толкова много, но силата на хората до него, са се вплели толкова силно с неговата, че той е станал непобедим. И побеждава всеки ден. Гледа те с теменужен поглед и ти казва, "Абе..., не е толкова сложно, сложното е за вас, дето не ги разбирате тия неща добре, ние батковците знаем по-добре". Минава времето, Томас минава през него, ние се водим по него, като по компас, за да знаем че в тоз живот ако не си спечелил поне една битка, за какво ти е... Томас има доста битки спечелени. И доста ще спечели. Защото е батко, а батковците са за това, да печелят и дават пример. Нещо като каките, ама по-хубаво... Честит да си Томас! Благодаря ти, че си се родил. Благодаря на майка ти и татко ти, че са те създали. Бъди здрав! Бъди и побеждавай. Давай пр

Знаете ги калдаръмчетата. Тези летни цветчета, чиито семенца са колкото солено зърно и които поникнат ли, могат да виреят навсякъде, даже с главата надолу. Между камъни, между керемиди. На пук на всичко. Такава е Е. Запознахме се покрай работата, която върша. Щом я видях за първи път си помислих, че нещо не е в час, но след това, си дадох сметка че наистина е така. Няма как да сложиш в час Е. Тя е извън часове и мерни единици. Няма мерна единица за това,което е тя. Все едно да претеглиш морето. Да преброиш пясъка. Да измериш скоростта на два делфина, които плуват един към друг, защото искат да си кажат нещо важно. Някога калдаръмчетата не цъфват, знаете. Има дни, нищо че са летни, в които слънцето се крие зад облак. Тогава пъпките на цветето остават затворени. Слава Богу, тези дни през лятото са рядкост и цветята в повечето случаи ме радват с отворените си очи. Виждала съм Е неразцъфнала. Усещала съм как вътре в пъпката цветето плаче. Искало ми се е да й кажа, че не е нужно да

*** Днес си говорих с приятелка, която ми разказа за нейното дете: "От няколко дни, той не ме пуска да ида на работа. Седи и ме врънка да не отивам. После, тръгвайки, тича към прозореца и ме гледа, докато отивам към спирката. Обръщам се и махам, той също ми маха с ръка и си мисля, "Боже, ако нищо друго не ми се случи в този живот, това ми стига." *** - Можем ли да оцветим снега в розово?! Попитало детето. - Но, защо?! - Защото бялото е много обикновено. *** Онзи ден, на улицата ни спря възрастна жена. - Извинете, можете ли да ми услужите с някакви стотинки? Сърцето ми спря за миг. За момент си спомних моментите, когато търсихме с майка ми стотинки по шкафовете едно време, преди години. - Разбира се. - Ти, на колко си години?! Жената се обръща към детето ми. - Той не говори още. -Тя го погалва по бузата, "Ще проговори". Малкия протяга ръце и я прегръща и целува по бузата. Давам на

Пиша това, с ясната мисъл, че ще си навлека онзи гняв, който е в пъти по-силен от "гнева на Ахила Пелеев"... От скоро съм майка, от 5 години и от скоро, наблюдавам Майките кърмачки. Това е каста от обществото, която ИСКА на всяка цена да се знае, че те са кърмачки! Често кърмят до 4-5 годишна възраст и това е много важно да се знае от всички! Поради тази причина майките кърмачки се снимат, ходят по манифестации и се събират, за да свещенодействат, а именно да кърмят...Нещо като Масонска ложа, но с храна... Сега майките кърмачки ще кажат, "Само жена, която не е кърмила, може да напише този гневен текст", и може би ще бъдат прави. Да, ядосана съм, защото когато синът ми се роди, имаше проблеми в родилното и не успях да го закърмя, имах някакво количество кърма, но крайно недостатъчно, за да го изхрани. Ето затова, хора около мен, ме караха да се чувствам, не до там добра майка и ми казваха "Нищо полезно не даде на това дете, не го закърми, то ще боледува&qu

Да, той не може. Като другите да танцува в такт. Трудно му бе. Живееше между дните. И се радваше. Живее в свят, където важното е да си с вдигнато чело, независимо от всичко. Показа ми доста неща, не в ритъм и със заучени стъпки, напротив. По трудния, но нашия си начин. Разхождахме се по "тайните" Добрички улички, показваше ми старите си гаджета и се смеехме, защото все казвах, че са грозни. Татко свиреше на китара. Пеехме заедно. Ходехме на плаж. Пържеше ми картофи. Когато бях болна и с температура, размествахме мебелите у дома, за да се разсеем от болестта. Татко познаваше любовта. Имал я е много, имаше го и тя. Имаше мама. Въпреки годините разделени, те си бяха заедно. С татко се смеехме на смъртта и на живота. Смехът му бе оскъден, но засмееше ли се... Всичко се смееше. Едно лято продаваше сиропи на пазара, друго лято, пък пазеше кабели до една птицеферма. Знаете, ли най-хубавият ми подарък за рожден ден, какъв е бил? Пиленца, излюпени на моят рожден

Истината е, че времето между третата и петата година на сина ми, искам да го забравя. Знам обаче, че не бива. Не бива, защото може да има и други, които във времето между третата и петата година на детето си са били изгубени, искали са да легнат и да спят, докато проблема мине, да избягат, да заминат, заминавали са, връщали са се, бързали са да видят детето, а то все едно не ги познава. Ето как беше за нас времето тези две години: Детето на три. Детски център, той играе сам, не яде твърда храна, не обръща внимание на никого. Страх го е от морето, водата го плаши, заравя се в пясъка, лапа всичко по пътя си. Няма приятелчета, не играе с деца, не забелязва роднините си, понякога скача на леглото, заспива само, катери се навсякъде. Любопитно е, заглежда се в нищото и може да седи така с часове. Започва детска градина. Непонятен е за хората там. Не говори. Дават ми листче на което пише "Мама пиле е това" с уговорката да "го знае гладко за осми март". Тръгваме си.

Гласът на баба се променя. С всеки изминал ден. Звучи далечно, полузаспало, като от друг континент. Чакам да вдигне телефона с нетърпение и притеснение, а шом чуя гласа й, се усмихвам. Как си красивата ми тя? Винаги така я питам, а тя се засмива. И някъде далеч, в тона на гласа й чувам онази баба, която ми показваше как се шият копчета и как се боядисват великденски яйца с лепило. Помня майката на баба. Баба Марийка. Тя е била гардеробиерка в театъра в Добрич и баба е израснала в гардеробната. Помня, когато бях малка, как излъгах нашите, че баба Марийка ме набила. Търсила съм внимание, но навлякох ужасна тревога у баба Марийка и тя дойде на другата сутрин в 06:00 у дома, за да се извини на майка ми и баща ми и да поплаче на вратата, казвайки "Аз не съм я докоснала, ма мама..." Помня, майка ми, как се разсмя първоначално, после се притесни, защото баба Марийка беше много разстроена. Когато баба Марийка вече си заминаваше от този свят, баща ми с нестихващото си черно чу

Винаги съм знаела, че някой ден когато стана достатъчно голяма, ще карам автомобил. И не само, ще бъда добър шофьор. Вътрешното ми усещане говореше така. Минаха години....така се пее в една песен от детството ми, да когато бях малка слушах стари градски песни на грамофон, годината беше 1995. Имам и други странности, като например че ядях малки бели охлювчета по градинките през лятото, но спрях, щом навърших 6 години. За този период, друг път ще го разкажа. Та, пораснах и се сдобих с бебе в корема. Мъжа ми ми го подари за осми март, няколко месеца по-късно. Още в началните седмици, си казах, Яна, ти ще си модерна майка. Ще караш кола! Изкарай курса сега, защото после, с бебето ще ти е трудно, а и ако имаш нужда да идеш някъде, ще можеш да го закараш с колата. Записах се, и дойде време за първия час. Теоритичен, в колата. Това е педал, още един и още един, скоростен лост с интересно лабиринтче на него, заглеждам го. Ключ, пъррррва ....Всичко на теория е супер интересно, лесно

"Затвори вратата, че топлото ще избяга". Това е историята на топлото. Живяло някога в Бургас, едно семейство от майка, татко и малко момченце.Всяка зима, те пускали печката, за да се стопли тяхната къща. Таткото все повтарял, когато момченцето излизало от стаята, "Затваряй вратата, за да не избяга топлото" и детето затваряло. Един ден, обаче, може би студен, като днешния, детето толкова бързало, че оставило вратата леко открехната. Топлото само това и чакало. Шмугнало се през процепа, даже си събуло пантофите, за да не го чуят и хоп...избягало. Литнало топлото над града. Видяло люлките и пързалките, парка и морето. Днес видях топлото на автобусната спирка, докато чаках рейса. То се беше пременило. Топлото ги умее тия работи. Погледна ме със сините си очи и в тях видях, че е то... Беше взело образа на миловидна нисичка възрастна дама с розов копринен шал на главата. Стъпваше ситничко и веднага щом дойде автобуса, избърза да се шмугне вътре.Седна и ме поглед