Блогът на Янана

Мъката. Мама. Милена. Истината е, че чак сега сякаш осъзнавам, какво ми се е случило. Много бързо мина времето между дните, когато ме водеше на училище и повтаряхме таблицата за умножение и аз все не я знаех. Тя никога не ми се караше. Просто повтаряхме. Мъката ми помогна да разбера. Тя е онова оловно чувство,което ме кара да искам да спя денонощно, да се ядосвам толкова много, че да искам да се сбия с някой. Мъката мокри листа, върху който писах, сега мокри и клавиатурата. Тя задава непрекъснато въпроси "Ами ако беше направила това, Ами ако не беше казала онова?" . Мъката е едно гадно копеле. Тя показва стари снимки, скрити между страниците на книга, показва ти плитка, точно като нейната. Мъката накара цигарата да падне три пъти от ръката на колегата ми в Сърбия и той я остави да гори на земята, защото на някой му се пуши. Мъката едновременно ме гневи и уравновесява, странен контраст. Знам, че тя е само мое чувство сега и че ще мине, ще се трансформира в усмив

Някога времето беше облачно, но топло. В тези дни облаците покриваха небето над цяла Венеция, но все пак не пускаха нито капка дъжд. Именно в това странно душно време, той си седеше повече у дома и можеше да я гледа през прозореца, по цял ден. Бяха съседи, откакто се помни и винаги, абсолютно винаги е обичал да я гледа. Тя беше с коса, която трудно се сресва, руса, но когато се смееше, косата й потъмняваше, все едно дъжд е окъпал житно поле. Смееше се непрекъснато, даже почти не говореше. Дори папагала, който беше говорещ, никога не се научи да говори. Той също се смееше. Момичето обичаше дните с облаци. Именно тогава, можеше да се порадва на уханието на цветята си, които не бяха толкова уморени от жегата и сякаш дишаха само за нея със сладост. Тя винаги го усещаше, когато е наблизо. Нещо звънваше в ушите й, очите й сякаш ставаха още по-тъмни, а косата й ставаше още по-къдрава. Момчето на съседите. Наперен, непокорен, шумен. С дълги клепки и дълги пръсти. Тя също го беше глед