Корабът

Някога времето беше облачно, но топло. В тези дни облаците покриваха небето над цяла Венеция, но все пак не пускаха нито капка дъжд.

Именно в това странно душно време, той си седеше повече у дома и можеше да я гледа през прозореца, по цял ден. Бяха съседи, откакто се помни и винаги, абсолютно винаги е обичал да я гледа.

Тя беше с коса, която трудно се сресва, руса, но когато се смееше, косата й потъмняваше, все едно дъжд е окъпал житно поле. Смееше се непрекъснато, даже почти не говореше. Дори папагала, който беше говорещ, никога не се научи да говори. Той също се смееше.

Момичето обичаше дните с облаци. Именно тогава, можеше да се порадва на уханието на цветята си, които не бяха толкова уморени от жегата и сякаш дишаха само за нея със сладост.

Тя винаги го усещаше, когато е наблизо. Нещо звънваше в ушите й, очите й сякаш ставаха още по-тъмни, а косата й ставаше още по-къдрава.

Момчето на съседите. Наперен, непокорен, шумен. С дълги клепки и дълги пръсти. Тя също го беше гледала тайно. Колко искаше да му каже нещо, но пустите думи никак не идваха. Само онази усмивка, която показваше зъбите й и украсяваше по такъв начин лицето й, че той го сънуваше дълго време.

Само цветята и папагалът й знаеха, че в някой особен ден, може би като днешният, а може би не, те ще бъдат заедно.

На своят рожден ден, тя реши да излезе и да се разходи до пристанището. Беше се родила трудно и затова ходеше с патерица, но това изобщо не беше проблем за нея, всъщност за никой.

Тя беше цялата светлина, без значение, че си помага с патерица. Излизането й беше изненада за цялата улица. Почти никога не я бяха виждали да излиза без причина, а често причината беше лекарят,който наместваше колко да е висока патерицата й.
Тя растеше.

Облече си синята рокля, сложи на косата си панделка и тръгна. Всички я поздравиха. Радваха й се, обичаха я.

Нещо обаче я теглеше към водата, към лодките и пристанището. Имаше там нещо нейно, нещо което знаеше може би от хилядолетия, че е точно за нея.

Пристигна, а страните й бяха порозовели от бързане. Седна на пейката с лице към водата.

Усети стъпките зад себе си. Тези стъпки,които чакаше.

- Здравей, каза момчето.
- Здравей, каза за първи път в живота си тя.
- Как си? Той беше много смутен, а това не беше характерно за него.
- Мечтая. Тук и сега. Кораб. Обич Чаках те.
- Тук съм, каза той и седна до нея.

И до сега е пред очите ми куцото русо момиче, в претъпканият кораб до Пунта Сабиони.
-Егати, никой ли няма да стане да й направи място? Колегата ми се разгневи, но само след секунда и двамата видяхме, че на нея не й трябва стол. Тя летеше.