Mъката
Мъката. Мама. Милена.
Истината е, че чак сега сякаш осъзнавам, какво ми се е случило. Много бързо мина времето между дните, когато ме водеше на училище и повтаряхме таблицата за умножение и аз все не я знаех. Тя никога не ми се караше. Просто повтаряхме.
Мъката ми помогна да разбера. Тя е онова оловно чувство,което ме кара да искам да спя денонощно, да се ядосвам толкова много, че да искам да се сбия с някой.
Мъката мокри листа, върху който писах, сега мокри и клавиатурата.
Тя задава непрекъснато въпроси "Ами ако беше направила това, Ами ако не беше казала онова?" .
Мъката е едно гадно копеле. Тя показва стари снимки, скрити между страниците на книга, показва ти плитка, точно като нейната. Мъката накара цигарата да падне три пъти от ръката на колегата ми в Сърбия и той я остави да гори на земята, защото на някой му се пуши.
Мъката едновременно ме гневи и уравновесява, странен контраст.
Знам, че тя е само мое чувство сега и че ще мине, ще се трансформира в усмивка, която ще се появява на лицето ми, винаги щом видя буквата М.
Вярвам, че вече няма да си казвам "Ей я мъката, пак ми се показва".
За сега тя е идва постоянно в различни части на деня при мен. Сякаш й харесва да се правя на войник без емоции, а после да се къпя в сълзи.
Казват, че щом загубиш майка си, вече не си дете. Ми аз не вярвам. Моята майка е все с мен. Иска ми се да я прегърна, не само наум, искам да ми звънне да ме пита какво ще сготвя или дали съм изрязала ноктите на детето, но...
Знам, че и тя си е с мен. Ако не беше така, нямаше да й чувам гласа, когато паля първа цигара за деня, как ми казва "Спри да пушиш, ма!" :)
Истината е, че чак сега сякаш осъзнавам, какво ми се е случило. Много бързо мина времето между дните, когато ме водеше на училище и повтаряхме таблицата за умножение и аз все не я знаех. Тя никога не ми се караше. Просто повтаряхме.
Мъката ми помогна да разбера. Тя е онова оловно чувство,което ме кара да искам да спя денонощно, да се ядосвам толкова много, че да искам да се сбия с някой.
Мъката мокри листа, върху който писах, сега мокри и клавиатурата.
Тя задава непрекъснато въпроси "Ами ако беше направила това, Ами ако не беше казала онова?" .
Мъката е едно гадно копеле. Тя показва стари снимки, скрити между страниците на книга, показва ти плитка, точно като нейната. Мъката накара цигарата да падне три пъти от ръката на колегата ми в Сърбия и той я остави да гори на земята, защото на някой му се пуши.
Мъката едновременно ме гневи и уравновесява, странен контраст.
Знам, че тя е само мое чувство сега и че ще мине, ще се трансформира в усмивка, която ще се появява на лицето ми, винаги щом видя буквата М.
Вярвам, че вече няма да си казвам "Ей я мъката, пак ми се показва".
За сега тя е идва постоянно в различни части на деня при мен. Сякаш й харесва да се правя на войник без емоции, а после да се къпя в сълзи.
Казват, че щом загубиш майка си, вече не си дете. Ми аз не вярвам. Моята майка е все с мен. Иска ми се да я прегърна, не само наум, искам да ми звънне да ме пита какво ще сготвя или дали съм изрязала ноктите на детето, но...
Знам, че и тя си е с мен. Ако не беше така, нямаше да й чувам гласа, когато паля първа цигара за деня, как ми казва "Спри да пушиш, ма!" :)
Коментари
Публикуване на коментар