Денят, в който валя или как за един ден да отидеш до Дубай
Ако някой миналата година ми беще казал, че много скоро ще ида в Дубай, щях да му се изсмея доста жизнерадостно, тъй като вероятността да видя Дубай, към 2014г, се равняваше на това да се разходя по повърхността на Марс.
И така до ранната сутрин на 23.11.2015, когато телефонът ми звънна и шефката ми каза "Янче, утре има възможност да тръгнеш за Дубай".
В първият момент, аз изобщо не можах да реагирам адекватно, даже си мисля, че през целия си престой сдържах доста умело желанието си да скачам и викам от радост и гордост.
Казах на шефката ми, "Ами добре, но трябва да питам", все едно съм все още пълнолетна..., но както се казва в едни мой любим виц, когато човек вече има дете, той отново трябва да пита майка си, дали може да отиде на дискотека, пък била тя и в Дубай.
След няколко разговора започващи от моя страна с "Абе утре май ще заминавам за Дубай", отговор от майка ми, "Дъбник, ли? Къде е това?", след възторжените крясъци на приятели по телефона, на които вече осъзнала какво се случва, се обадих да се похваля, в ранните часове на 24.11, аз тръгнах. Дълъг полет, който мина неусетно в много приятна за мен компания.
Още със слизането на летището, разбрах, че съм на друга планета. Посрещнаха ни мъже, облечени с кандури (националното мъжко облекло в Дубай), излязохме на вън и въздухът ме прегърна.
Ако някъде по планетата има климат, който аз харесвам, това е зимното време в Арабския свят. Топло, горещо, но не съвсем, нощите хладни и позволяват да се осъществи представата ми за идеалния сън, завита с пухена завивка почти през глава. Качихме се на автобус и тръгнахме към хотела. Настанихме се и веднага след това се организирахме да идем да хапнем някъде.
Опитните колеги, с които бях, знаеха, къде точно да заведат хората, така, че хем да хапнат добре, хем да опитат национална кухня и да се насладят на прекрасна гледка. Щом пристигнахме в Дубай, капеше от време на време по някоя капка дъжд и служителите в ресторанта ни гледаха доста изплашено, когато им казахме, че искаме да седнем навън, че няколкото капки дъжд не ни пречат, на което те винаги казваха "But it's raining....". В крайна сметка, Европа надви Саудитска Арабия и седнахме навън.
Гледката беше прекрасна, към един от каналите на Дубай, в далечината се виждаше най-високата сграда в света и аз седях и все още свиквах с мисълта, къде съм.
На следващият ден, ексурзоводката, която ни показа забележителностите, отбеляза, че заради няколкото капки дъжд, в Дубай е извънредно положение. Много се смяхме.
Веднъж посетил такова място, човек се влюбва и иска и още и още. Щом сладко-лютивият вкус на Арабския свят е опарил небцето ти, ще искаш да опиташ отново и отново.
Тук, жените крият лицата си, но на показ е едно от най-красивите неща, които съм виждала, очите им. Черни, почти без грим, всъщност, на тях не им е нужен. Пустинята така е изрисувала прекрасно чертите им.
Пустинята..., прекрасна е, жълто-червена, ситна, тече през пръстите ти и пълни обувките с песъчинки, които галят краката ти. Можеш да се гмурнеш, без да те е страх, че ще се нараниш. Слънцето ту се скрива, ту се показва от някой хълм. Точно като в приказка.
Океанът, солен, гори очите ти, но те носи и не ти позволява да потънеш. Мидите, различни, с ярки цветове, като всяко нещо тук.
Луната, същата, но с друга форма.
Тук танцуващите фонтани и сградите сякаш извиват снаги в ритъма на арабската музика, точно толкова цветна и красива и люта, както всичко наоколо.
Ако трябва да опиша всичко видяно и почувствано, то ще мога само да кажа: Топлина, луна, пясък, който гали, красиви очи, ярки цветове и сладко-лютив вкус.
И така до ранната сутрин на 23.11.2015, когато телефонът ми звънна и шефката ми каза "Янче, утре има възможност да тръгнеш за Дубай".
В първият момент, аз изобщо не можах да реагирам адекватно, даже си мисля, че през целия си престой сдържах доста умело желанието си да скачам и викам от радост и гордост.
Казах на шефката ми, "Ами добре, но трябва да питам", все едно съм все още пълнолетна..., но както се казва в едни мой любим виц, когато човек вече има дете, той отново трябва да пита майка си, дали може да отиде на дискотека, пък била тя и в Дубай.
След няколко разговора започващи от моя страна с "Абе утре май ще заминавам за Дубай", отговор от майка ми, "Дъбник, ли? Къде е това?", след възторжените крясъци на приятели по телефона, на които вече осъзнала какво се случва, се обадих да се похваля, в ранните часове на 24.11, аз тръгнах. Дълъг полет, който мина неусетно в много приятна за мен компания.
Още със слизането на летището, разбрах, че съм на друга планета. Посрещнаха ни мъже, облечени с кандури (националното мъжко облекло в Дубай), излязохме на вън и въздухът ме прегърна.
Ако някъде по планетата има климат, който аз харесвам, това е зимното време в Арабския свят. Топло, горещо, но не съвсем, нощите хладни и позволяват да се осъществи представата ми за идеалния сън, завита с пухена завивка почти през глава. Качихме се на автобус и тръгнахме към хотела. Настанихме се и веднага след това се организирахме да идем да хапнем някъде.
Опитните колеги, с които бях, знаеха, къде точно да заведат хората, така, че хем да хапнат добре, хем да опитат национална кухня и да се насладят на прекрасна гледка. Щом пристигнахме в Дубай, капеше от време на време по някоя капка дъжд и служителите в ресторанта ни гледаха доста изплашено, когато им казахме, че искаме да седнем навън, че няколкото капки дъжд не ни пречат, на което те винаги казваха "But it's raining....". В крайна сметка, Европа надви Саудитска Арабия и седнахме навън.
Гледката беше прекрасна, към един от каналите на Дубай, в далечината се виждаше най-високата сграда в света и аз седях и все още свиквах с мисълта, къде съм.
На следващият ден, ексурзоводката, която ни показа забележителностите, отбеляза, че заради няколкото капки дъжд, в Дубай е извънредно положение. Много се смяхме.
Веднъж посетил такова място, човек се влюбва и иска и още и още. Щом сладко-лютивият вкус на Арабския свят е опарил небцето ти, ще искаш да опиташ отново и отново.
Тук, жените крият лицата си, но на показ е едно от най-красивите неща, които съм виждала, очите им. Черни, почти без грим, всъщност, на тях не им е нужен. Пустинята така е изрисувала прекрасно чертите им.
Пустинята..., прекрасна е, жълто-червена, ситна, тече през пръстите ти и пълни обувките с песъчинки, които галят краката ти. Можеш да се гмурнеш, без да те е страх, че ще се нараниш. Слънцето ту се скрива, ту се показва от някой хълм. Точно като в приказка.
Океанът, солен, гори очите ти, но те носи и не ти позволява да потънеш. Мидите, различни, с ярки цветове, като всяко нещо тук.
Луната, същата, но с друга форма.
Тук танцуващите фонтани и сградите сякаш извиват снаги в ритъма на арабската музика, точно толкова цветна и красива и люта, както всичко наоколо.
Ако трябва да опиша всичко видяно и почувствано, то ще мога само да кажа: Топлина, луна, пясък, който гали, красиви очи, ярки цветове и сладко-лютив вкус.
Коментари
Публикуване на коментар