Влакове, или как да се видиш след 40 години
Всичко можеш да видиш във влак.
Пътувам от Монсерат за Барселона, сядам, а срещу мен, седи прекрасна дама. Според мен над 70, но само тялом.
Сини очи, като стъкълца, украсяващи старинна лампа.
Лъскави и светещи, сини и бистри. Както повечето във влака, и тя се унася в дрямка.
Тогава, мога да я погледам. Прекрасна е с усмивката, която не слиза от лицето й, дори, когато се е унесла.
Носи огромна дамска чанта и кецове. Наметната е с красив червен шал.
Има перфектен маникюр, поглеждам своите ръце и си казвам, че може би трябва да си обръщам малко повече внимание и най-накрая да ида на маникюр.
Дамата има няколко реда гривни на ръцете, а на врата си, седефено сърце, което ритмично се вдига и слиза надолу от дишането й.
Толкова сме близо, че искам да оправя шала, който все се свлича по рамото, й и тя в просъница го оправя.
Влакът спира, но тя не слиза, ще пътуваме заедно до Барселона.
От време на време се поглеждаме и се усмихваме една на друга.
Мисля, че някъде назад във времето, пак сме пътували заедно към някое приключение и само на сън, можем да си го спомним, затова и двете дремем усмихнати.
Затварям очи и си мисля, за всичко, което денят ми е показал, а то не е малко, прекрасен манастир, църква, в която сякаш Бог, каза, спрете да говорите и ни се заглушиха аудио устройствата..., музей с прекрасни картини.
Отварям очи и виждам дамата, да похапва тайничко захаросани ядки. Да, определено сме близки и много си приличаме.
Може би, приликата не е случайна, може би и аз ще имам червен шал и пак ще дойда до Монсерат, ще се кача на лифта с моите кецове, а бялата ми коса ще се вее горе в планината. Нищо няма да ме изненада...., по всичко си личи, че просто съм срещнала себе си, след 40 години.
Пътувам от Монсерат за Барселона, сядам, а срещу мен, седи прекрасна дама. Според мен над 70, но само тялом.
Сини очи, като стъкълца, украсяващи старинна лампа.
Лъскави и светещи, сини и бистри. Както повечето във влака, и тя се унася в дрямка.
Тогава, мога да я погледам. Прекрасна е с усмивката, която не слиза от лицето й, дори, когато се е унесла.
Носи огромна дамска чанта и кецове. Наметната е с красив червен шал.
Има перфектен маникюр, поглеждам своите ръце и си казвам, че може би трябва да си обръщам малко повече внимание и най-накрая да ида на маникюр.
Дамата има няколко реда гривни на ръцете, а на врата си, седефено сърце, което ритмично се вдига и слиза надолу от дишането й.
Толкова сме близо, че искам да оправя шала, който все се свлича по рамото, й и тя в просъница го оправя.
Влакът спира, но тя не слиза, ще пътуваме заедно до Барселона.
От време на време се поглеждаме и се усмихваме една на друга.
Мисля, че някъде назад във времето, пак сме пътували заедно към някое приключение и само на сън, можем да си го спомним, затова и двете дремем усмихнати.
Затварям очи и си мисля, за всичко, което денят ми е показал, а то не е малко, прекрасен манастир, църква, в която сякаш Бог, каза, спрете да говорите и ни се заглушиха аудио устройствата..., музей с прекрасни картини.
Отварям очи и виждам дамата, да похапва тайничко захаросани ядки. Да, определено сме близки и много си приличаме.
Може би, приликата не е случайна, може би и аз ще имам червен шал и пак ще дойда до Монсерат, ще се кача на лифта с моите кецове, а бялата ми коса ще се вее горе в планината. Нищо няма да ме изненада...., по всичко си личи, че просто съм срещнала себе си, след 40 години.
Коментари
Публикуване на коментар