Блогът на Янана

06:00ч., Телефонът ми звъни. Поглеждам, майка ми. - Ало? -Добро утро мамо, хайде на добър час, миличката ми (никога не ме е наричала така, явно притеснението е по-голямо от всякога), как си? -Добре съм, мамо, тъкмо ще ставам ( по-скоро ще направя няколко опита и все някак ще стана със или без помощ от подемна техника) -Да ми се обадиш, като се събудиш от упойката, а преди това, Стоян нека ми звънне, да каже как е минало. -Добре, мамо, хайде до после. Ставам, усещам, че и Ичето е станало, рита ме. Мия лице, зъби, слагам малко грим, оправям си косата, премислям, дали не съм забравила нещо...Чантата ми е толкова голяма, че все едно отивам на екскурзионно летуване, а не да раждам. Ще прескоча детайлите, свързани с подготовката преди операцията, помня всичко по минути. Паметен бе момента, в който ми казаха "Хайде моето момиче, съблечи се гола." Паметна бе разходката ми до операционната маса, като самодива преди Еньовден. Гола, млада, голяма, все едно шест, а не едно бе

Днес видях щастието. Тичаше с бясна скорост по главната в Бургас. Две руси момченца. Хвърлиха се на врата на млада жена. Бях забравила, какво е да тичаш, за да прегърнеш някого, а ми беше любимо и често го правих, докато бях дете. И пред очите ми пак са баба и дядо, чакам ги в Добрич пред театъра, за да гледаме премиера. Ето ги идват от ъгъла. Няма щастие, сравнимо с това, да прегърнеш някого, към когото си тичал. Няма по-хубаво от родния край, няма по-хубаво от баба и дядо.

Когато си вече на две, светът е толкова непознат, интересен и голям, но...ти си по-голям от него. Протягаш ръчичка и стигаш тавана, небето, звездите и слънцето. Когато си на две, си опасен, обичаш тези хипнотизиращи две дупки в стената, които мама, щом види, чер пипаш, казва „не”, на фалцет. На две, ти вече танцуваш....нА хората в морската, а те ти дават пуканки. Когато си вече на две, същинска пираня, от онзи миловиден вид, с шестнайсет зъба. На две си алпинист, първо дивана, после стола, до момента много скоро, когато тези две ще се търкулнат толкова бързо, че ще изкачиш първото си дърво. Когато си вече на две, мама вече не изпитва страх, тя знае, че най-хубавото предстои. Толкова много неща иска да ти покаже и разкаже. И колко интересни са тези стълби, когато си на две. Стъпало, две, три и хоп...., вече си на шестият етаж. Да бъдеш на две е сериозна задача и никой не смее да те закача. Докато станеш на две, времето толкова бързо минава.Сякаш преди час, беше толков

Детето на артистите. То учи в театъра. След училище чака зад кулисите репетицията да свърши. То диша онази заразно-сладка сценична прах, която и родителите му са дишали, като деца.За него няма компютър, то си има реквизитна. Да, миризмата е на нафталин, но има ли нещо по-вълнуващо да облечеш принцеса, а после пират?! Детето знае всички коридори и пътеки в театъра. То е тичало, лазило и ходило колкото може по-тихо по тях. Докато другите деца имаха Стар Трек, то седеше на пулта на помощник-режисьора. Детето пътува с театъра. Няма по-забавно нещо. То чака зад кулисите, седи на стол,увито в яке и тихичко гледа за десетки пъти една и съща постановка и все се смее с глас. Накрая ръкопляска. И така в своя живот, детето винаги ще помни миризмата на нафталин, еуфорията на премиерата и тайните пътеки из театъра. За всички мои дни, прекарани в театъра, за всички мои нощи, прекарани в клуба на актьора, за всички мои спомени и за всичко което детето е научило, едно голямо БЛАГОД

Стоя си в кафена Barbero, в стар Букурещ и ги виждам , ръка за ръка, минават покрай мен. Това е тяхната история, 50 години по-рано. Когато той я видя за първи път, улицата бе същата, но се стелеше мъгла. Първото нещо, което видя, бяха ръцете й. Никога не бе виждал нещо по-изящно. Без дори да я познава, знаеше, че ще държи тези ръце, дори и след 50 години. След време, когато вече бяха близки, той й предложи да се омъжи за него и вече бяха заедно. Всъщност, те никога не са били разделени, винаги са били един човек. Стоя и ги гледам, за няколко секунди минават покрай мен. Вървят и гледат напред, по същата улица, в друго време. Минали са 50 години, а той все още я държи за ръката, все така изящна и красива. Те не са стари, нито побелели, те са без време, без тъга, дори мъгла няма. Сега разбрах, защо майка ми се разплака, когато видя чичо си и леля си, да се държат за ръка. Сега разбрах, какво е да не можеш да живееш и дишаш, ако не си хванал някого за ръката. Държа да поясня,

Мъжът и мусаката. Жената трябва да знае 70 неща, за да е щастлив мъжа. 69 и мусака. Започнах да изследвам зависимостта между щастиетo, мъжката духовна извисеност и мусаката. Ако трябва да бъда честна, аз мусака не обичам, защото едни от ранните ми детски спомени са свързани с чиния мусака и лъжица, поднесена към устата ми с думи "Ако не го изядеш, ще кажа на чичо ти Емил, да ти се скара"....., плашеха ме с него..., защото като гледаше сърдито, изглеждаше наистина страшен. Мусака, започнах да готвя, щом се задомих. Естествено, защото на мъжа ми му е любима. Любима е слаба дума, той я боготвори. Умилява се от нея. Щом види тавата, в крайчето на окото му, лявото, проблясва сълза. Щ А С Т И Е. Нямаше да се замисля, за това как Мусаката контролира дните ни, ако наскоро, мой колега, не сподели, колко важно нещо за него е мусаката. Започнах да размишлявам. Кое точно в тази комбинация от месо, картофи, лук и подправки е толкова важно?! Дали не е нещо, свързано с гените н

Аз съм Яна. Винаги съм обичала да се занимавам с ръчно направени джунджурии, да пътувам и да пиша. Аз съм дете на артисти и съм свръх емоционална, за добро или лошо. По професия, екскурзовод, по призвание дърдорка ревлива. Пея, викам, смея се и често се припознавам в хора и си говоря с тях, мислейки, че ги познавам. Обичам цветята, като малка и не толкова, влизах по градинките и си крадях лалета и нарциси. Обичам животните, имам котарак, Меркурий или Марко. Случвало ми се е да спасявам всякакви твари, дори и плъх, но той не разбра това и ми изсъска. Ако има нещо, което най-добре ми се е получило до сега, то това е Ичи, официално Христо, синът ми. Тук ще си размишлявам на различни теми и ще се смея, плача и ядосвам на воля.