За децата. Различни и еднакви........
Тези думи ми е много трудно да ги напиша.
Имаме син. Роди се преди четири години. Чакахме го с нетърпение и дойде, точно когато трябваше. Веднага, щом го видях, изпитах чувство, все едно съм пред мой много стар учител.
Уважение, бях смутена, любовта извираше от всяка моя клетка и не знаех, как да му я покажа. Затова му запях. Това, което му пеех, докато беше в корема ми. Балонче, балонче, къде отлетя....една песен по текст на Недялко Йорданов.
Той е весело дете. Обича да се смее. Очите му светят. Прегръщаме се. Обича да се гъделичка с татко си. Обича да седи на раменете му. Като всички деца.
Сина ни е като всички деца, независимо, че не говори и че има понякога неразбираемо за околните поведение.
Колкото и да ми е спокойно, че той е като всички деца, защото вътрешно съм убедена, че е така, той не е приет на доста места. И може би ще Ви прозвучи странно, но не от деца, напротив, децата го харесват. Онзи ден на детската площадка, друго детенце, уж побойник, дойде и го погали по главичката....Сина ми не е приет от възрастните. Разбира се, не е длъжен никой да харесва и обича моето собствено дете. Повярвайте, той е обичан с любовта на всички хора и природа на света. Нашата любов е много силна, такава каквато трябва да е любовта на всички родители към всички деца, не само към своите.
Ще кажете системата ни е такава, смотана. И така да е. Нали хората правят системата?! Или аз нещо не разбирам...Нали не е машина, която да смажеш с малко машинно масло и тя да спре да скърца?! Защото, много ми е трудно да го кажа, но хората скърцат, и то много. Различните не са желани тук. Те викат, плачат, крещят, смеят се, тропат, блъскат, а ти си нагъл, защото си реагирал остро на коментар "Укротете си детето". Различните развалят пейзажа. Пречат. Редиците не са изправени. Има нещо там, някакъв израстък, който загрозява общата ни "красота". Нека няма различни, нека ги скрием, да ни е по-спокойно. Да сме "като за пример".
Толкова ми се иска да има повече разбиране и любов, но..., може би времето им не е дошло.
И може би, трябва някой да ни научи. Може би това ще е моето, твоето и тяхното дете. Вярвам, че ще е така. Иска ми се. Но пусто, колко пъти ми се иска да изкрещя в лицето на човек, който не мисли като мен, че детето ми заслужава всичко, което заслужават и другите деца, вписващи се в нормите за нормалност....
Трудно ми е да напиша тези думи. Плаче ми се. А той ми се усмихва. И ми казва с поглед-На прав път сме.... Слънцето ще изгрява и след нас. Нека можем да му се радваме, докато ни топли. Хора всякакви. И те ще заминат, ще хванат автобус за друга, не за нашата си спирка....
Имаме син. Роди се преди четири години. Чакахме го с нетърпение и дойде, точно когато трябваше. Веднага, щом го видях, изпитах чувство, все едно съм пред мой много стар учител.
Уважение, бях смутена, любовта извираше от всяка моя клетка и не знаех, как да му я покажа. Затова му запях. Това, което му пеех, докато беше в корема ми. Балонче, балонче, къде отлетя....една песен по текст на Недялко Йорданов.
Той е весело дете. Обича да се смее. Очите му светят. Прегръщаме се. Обича да се гъделичка с татко си. Обича да седи на раменете му. Като всички деца.
Сина ни е като всички деца, независимо, че не говори и че има понякога неразбираемо за околните поведение.
Колкото и да ми е спокойно, че той е като всички деца, защото вътрешно съм убедена, че е така, той не е приет на доста места. И може би ще Ви прозвучи странно, но не от деца, напротив, децата го харесват. Онзи ден на детската площадка, друго детенце, уж побойник, дойде и го погали по главичката....Сина ми не е приет от възрастните. Разбира се, не е длъжен никой да харесва и обича моето собствено дете. Повярвайте, той е обичан с любовта на всички хора и природа на света. Нашата любов е много силна, такава каквато трябва да е любовта на всички родители към всички деца, не само към своите.
Ще кажете системата ни е такава, смотана. И така да е. Нали хората правят системата?! Или аз нещо не разбирам...Нали не е машина, която да смажеш с малко машинно масло и тя да спре да скърца?! Защото, много ми е трудно да го кажа, но хората скърцат, и то много. Различните не са желани тук. Те викат, плачат, крещят, смеят се, тропат, блъскат, а ти си нагъл, защото си реагирал остро на коментар "Укротете си детето". Различните развалят пейзажа. Пречат. Редиците не са изправени. Има нещо там, някакъв израстък, който загрозява общата ни "красота". Нека няма различни, нека ги скрием, да ни е по-спокойно. Да сме "като за пример".
Толкова ми се иска да има повече разбиране и любов, но..., може би времето им не е дошло.
И може би, трябва някой да ни научи. Може би това ще е моето, твоето и тяхното дете. Вярвам, че ще е така. Иска ми се. Но пусто, колко пъти ми се иска да изкрещя в лицето на човек, който не мисли като мен, че детето ми заслужава всичко, което заслужават и другите деца, вписващи се в нормите за нормалност....
Трудно ми е да напиша тези думи. Плаче ми се. А той ми се усмихва. И ми казва с поглед-На прав път сме.... Слънцето ще изгрява и след нас. Нека можем да му се радваме, докато ни топли. Хора всякакви. И те ще заминат, ще хванат автобус за друга, не за нашата си спирка....
От всяка точка и запетайка лъха любовта ти, гнева ти .... Просто е сложно за обяснение.Аплодисменти за всяка Майка!
ОтговорИзтриване