Бабата. Крибул 2

Имало едно време. Един път, една планина и едно село. Те били, като че ли, не в този свят.

До там се пътувало дълго, а стигнеш ли, времето спира и може да остарееш, без да се усетиш.

В това село, имало една баба. С дълга плитка, с шалвари и забрадка. Винаги казва, "децата ми са най-мили, но вижте, има лоши хора."

Всеки с мъката си, някой с цяла торба, друг с цяла кошница, трети с чувал мъка.

Колкото и да е количеството, мъката тежи ужасно много за носещия.

Бабата седи до една печка, върху която къкри боб. В малката стаичка има два сковани миндера, и тя току се загледа в нищото.

Каже си нещо на ум и слага оловото в печката. Цял рояк мухи кръжат около нея, като малки птички, които литват и кацат по команда.

Изважда оловото, и го пуска в чинийката с вода. Мухите вече са кацнали и нито една не смее да мръдне.

-Какво ти се е случило? Кой те е уплашил? Детето не е уплашено от вчера, а от преди...от там, от корема ти е уплащено. Говори бабата и момичето пред нея я слуша и сълзите й потичат. Момиченцето, което държи в скута си, смуче биберон и му се спи.

-Дай я тая муцка. Бабата й дърпа биберона от устата и детето й се усмихва.

Навън хората се карат, мъката им тежи, искат бабата да им я свали от плещите.

-Айде душо, ще спиш три нощи на оловото, после ще хвърлиш в течаща вода. Да заминава. Бабата разбърква боба и похапва от шоколада, който някой й е донесъл.

Животът в селото си върви, кравите се прибират от паша. Слънцето вече се е наклонило и ще се гушне в планината да спи.

Бабата е там. В селото, което е слязло от земята. Където все още има усмихнати селски деца, ритащи топка, а бузите им са червени като ябълки.

В селото, където има и много донесена мъка. Мъка, донесена и оставена. Оставена в дишащата гора, която я превръща в цъфнали дървета всяка пролет.

Където са мухите, които литват и кацат по команда. Всички до една.