На Е.

Знаете ги калдаръмчетата. Тези летни цветчета, чиито семенца са колкото солено зърно и които поникнат ли, могат да виреят навсякъде, даже с главата надолу. Между камъни, между керемиди. На пук на всичко.

Такава е Е. Запознахме се покрай работата, която върша. Щом я видях за първи път си помислих, че нещо не е в час, но след това, си дадох сметка че наистина е така. Няма как да сложиш в час Е. Тя е извън часове и мерни единици.

Няма мерна единица за това,което е тя. Все едно да претеглиш морето. Да преброиш пясъка. Да измериш скоростта на два делфина, които плуват един към друг, защото искат да си кажат нещо важно.

Някога калдаръмчетата не цъфват, знаете. Има дни, нищо че са летни, в които слънцето се крие зад облак. Тогава пъпките на цветето остават затворени. Слава Богу, тези дни през лятото са рядкост и цветята в повечето случаи ме радват с отворените си очи.

Виждала съм Е неразцъфнала. Усещала съм как вътре в пъпката цветето плаче. Искало ми се е да й кажа, че не е нужно да е тъжна, но знам че това е грешно. Тъгата я има, за да може човек да разбере щастието. Да го прегърне и запомни. Като картината, която виждаш от прозореца на влак и независимо, че всеки път пътуваш по сходни пътища, тя е различна и добра. Дори и неугледните гари.

Е обича да пътува. Видяла е почти целият свят. Но това не е толкова важно, важно е че светът е видял Е. Минал е покрай нея, докато тя застава да направи снимка за спомен.

Искам Е да се усмихва повече. Искам пътищата, по които ходи да прегръщат краката й. Искам планините да се обагрят в най-красивите си цветове, когато тя се разхожда из тях.

Защото Е освен всичко е приятел. От онези, които си пътуват през времето и ти си сигурен, че някъде на някой балкон или улица, си виждал малкото цвете. Взел си от семенцата му грижливо. Благодарил си. Изчакал си следващата пролет и си ги посадил, за да поникнат и разкажат за себе си и от къде са минали по пътя си.