Блогът на Янана

Виждате ли всяка сутрин синята капела на синята скарида, която отива със синия рейс 211 до синьото море? Не?! Загледайте се, всяка сутрин във всеки един рейс от градския транспорт има по една. Малка сбръчкана скарида, стара колкото света, но без възраст. Слиза и отива до морето. Разгъва с кокалестите си ръце своята кърпа и се съблича. Сяда и гледа морето, докато не си кажат нещо и влиза. Плува умело, плитката й блести на слънцето, защото е сребърна. Скаридата ще дойде и след обяд и всеки следващ ден от лятото, чак до началото на Октомври, когато слънцето е вече уморено, но ще грее за нея. То ще грее и когато дойде нейният ден, когато ще се след с морето, плитката й ще стане корабно въже, люспестата й кожа ще позлатнее, а сините й очи..., сините й очи ще станат миди, залепени за ееей оная скала, на която тя обичаше да сяда като дете. Така през вечността и всички рейсове минават Бургаските скариди. Сини, наперени, обичащи солта и слънцето. Прежулени от горещия пясък, но вечно

У дома си има цвят, у дома си има мирис и прах има у дома, но си е у дома. У дома може да е на много места. Там, в мъглата и влагата и там, на север, където житата стигат морето. У дома има прах и трябва да се пусне прахосмукачка, но у дома семенцето е пораснало и вече има три листа. У дома две малки ръце се протягат и могат да те вдигнат във въздуха от щастие. У дома е мама, иска да се прибере, рейса е в 07:40, нейното у дома я чака, сърди се, че искам да махна праха. Постой деее, малко още у дома... У дома си имам шкаф, който мирише на къри и кафе, понякога ги бъркам, сипвам си в чашата къри, а след като отпия, ми се иска да съм сложила кафе. У дома си имам тайник, пълен с мъниста, чакат времето, когато ще ми е скучно и ще си нанижа гердан. У дома е баба, тя е изчистила печкат адо блясък, толкова бяла и чиста е сега, че не се виждат индикаторите на копчетата. У дома е татко, решава кръстословица и не ме слуша, когато му говоря нещо. Нищо, нали сме си у дома, това е по-в

Обичам спомена за дните с баба и дядо. Най-ранните ми спомени са за отворения прозорец, преди сън. Блокът на баба е до градската градина в Добрич и няма значение, кой сезон е, вечер, когато лежах завита и само бузите ми усещаха хладния въздух, отвън се чуваха птички. И до сега, щом чуя птича песен, първото, което изплува в ума ми е прозореца вечер. Аз мое легло нямах, затова спях на два фотьойла. Когато вече бях по-голяма, дядо, слагаше една тумбеста голяма табуретка между тях.Имаше си специално кълбо дебел канап, с който овързваха с баба табуретката и фотьойлите вечер, за да не падам, докато спя. Няма по-сладък сън, и по-удобно легло от това...Отварям сутрин очи и чувам баба в кухнята шета и вари кафе за дядо. Помня дните, когато го чакахме да се прибере, за да обядваме. Винаги заедно, винаги на бяла покривка, супа и ядене, а после за десерт кисело мляко със захар. Вечер, преди лягане, дядо ме качваше на тоалетната чиния и ме къпеше с един маркуч, "като лека кола", т

Ако някой миналата година ми беще казал, че много скоро ще ида в Дубай, щях да му се изсмея доста жизнерадостно, тъй като вероятността да видя Дубай, към 2014г, се равняваше на това да се разходя по повърхността на Марс. И така до ранната сутрин на 23.11.2015, когато телефонът ми звънна и шефката ми каза "Янче, утре има възможност да тръгнеш за Дубай". В първият момент, аз изобщо не можах да реагирам адекватно, даже си мисля, че през целия си престой сдържах доста умело желанието си да скачам и викам от радост и гордост. Казах на шефката ми, "Ами добре, но трябва да питам", все едно съм все още пълнолетна..., но както се казва в едни мой любим виц, когато човек вече има дете, той отново трябва да пита майка си, дали може да отиде на дискотека, пък била тя и в Дубай. След няколко разговора започващи от моя страна с "Абе утре май ще заминавам за Дубай", отговор от майка ми, "Дъбник, ли? Къде е това?", след възторжените крясъци на приятели п

Всичко можеш да видиш във влак. Пътувам от Монсерат за Барселона, сядам, а срещу мен, седи прекрасна дама. Според мен над 70, но само тялом. Сини очи, като стъкълца, украсяващи старинна лампа. Лъскави и светещи, сини и бистри. Както повечето във влака, и тя се унася в дрямка. Тогава, мога да я погледам. Прекрасна е с усмивката, която не слиза от лицето й, дори, когато се е унесла. Носи огромна дамска чанта и кецове. Наметната е с красив червен шал. Има перфектен маникюр, поглеждам своите ръце и си казвам, че може би трябва да си обръщам малко повече внимание и най-накрая да ида на маникюр. Дамата има няколко реда гривни на ръцете, а на врата си, седефено сърце, което ритмично се вдига и слиза надолу от дишането й. Толкова сме близо, че искам да оправя шала, който все се свлича по рамото, й и тя в просъница го оправя. Влакът спира, но тя не слиза, ще пътуваме заедно до Барселона. От време на време се поглеждаме и се усмихваме една на друга. Мисля, че някъде назад в

06:00ч., Телефонът ми звъни. Поглеждам, майка ми. - Ало? -Добро утро мамо, хайде на добър час, миличката ми (никога не ме е наричала така, явно притеснението е по-голямо от всякога), как си? -Добре съм, мамо, тъкмо ще ставам ( по-скоро ще направя няколко опита и все някак ще стана със или без помощ от подемна техника) -Да ми се обадиш, като се събудиш от упойката, а преди това, Стоян нека ми звънне, да каже как е минало. -Добре, мамо, хайде до после. Ставам, усещам, че и Ичето е станало, рита ме. Мия лице, зъби, слагам малко грим, оправям си косата, премислям, дали не съм забравила нещо...Чантата ми е толкова голяма, че все едно отивам на екскурзионно летуване, а не да раждам. Ще прескоча детайлите, свързани с подготовката преди операцията, помня всичко по минути. Паметен бе момента, в който ми казаха "Хайде моето момиче, съблечи се гола." Паметна бе разходката ми до операционната маса, като самодива преди Еньовден. Гола, млада, голяма, все едно шест, а не едно бе

Днес видях щастието. Тичаше с бясна скорост по главната в Бургас. Две руси момченца. Хвърлиха се на врата на млада жена. Бях забравила, какво е да тичаш, за да прегърнеш някого, а ми беше любимо и често го правих, докато бях дете. И пред очите ми пак са баба и дядо, чакам ги в Добрич пред театъра, за да гледаме премиера. Ето ги идват от ъгъла. Няма щастие, сравнимо с това, да прегърнеш някого, към когото си тичал. Няма по-хубаво от родния край, няма по-хубаво от баба и дядо.