Баба и дядо
Обичам спомена за дните с баба и дядо.
Най-ранните ми спомени са за отворения прозорец, преди сън. Блокът на баба е до градската градина в Добрич и няма значение, кой сезон е, вечер, когато лежах завита и само бузите ми усещаха хладния въздух, отвън се чуваха птички.
И до сега, щом чуя птича песен, първото, което изплува в ума ми е прозореца вечер. Аз мое легло нямах, затова спях на два фотьойла.
Когато вече бях по-голяма, дядо, слагаше една тумбеста голяма табуретка между тях.Имаше си специално кълбо дебел канап, с който овързваха с баба табуретката и фотьойлите вечер, за да не падам, докато спя.
Няма по-сладък сън, и по-удобно легло от това...Отварям сутрин очи и чувам баба в кухнята шета и вари кафе за дядо. Помня дните, когато го чакахме да се прибере, за да обядваме. Винаги заедно, винаги на бяла покривка, супа и ядене, а после за десерт кисело мляко със захар.
Вечер, преди лягане, дядо ме качваше на тоалетната чиния и ме къпеше с един маркуч, "като лека кола", така казваше.
Бях злоядо дете и веднъж дядо ме заведе на пейките до езерото, за да обядваме там. Сложи в една торбичка варени картофи и моркови и ги ядох там. Най-вкусните в живота ми.
Баба правеше козуначени кифлички "за гости", увиваше ги в една покривка и ги криеше, винаги на едно и също място....
Пораснах още малко и помня страха. Нямам обяснение, но загаснеха ли лампите, ме беше страх, дори и ако баба беше до мен, на съседното легло. Помня, че по тавана виждах много страшни фигури....Тогава аз я будех, тя сядаше в края на диванчето, свита и мъничка, аз се гушвах в нея и така спяхме.
-Бабо, тук ли си?
-Тук съм, нали сме заедно на дивана.....Това са най-милите думи на света.
Никога не сме си казвали "Обичам те", но съм го знаела винаги, силно и стоманено чувство, нещо, на което можеш да се облегнеш, колкото и тежък товар да носиш.
С баба ходехме "по работа". Тя е шивачка и често ходех с нея, при нейна приятелка, за да прави илици или оверлог. Къщата на тази жена отвън беше толкова невзрачна, но отвътре.....магия!
Купища шарени конци, кройки, платове. Мирис на ателие, на машинно масло, креда и оризова хартия.Приятелката й беше пълна, носеше прави къси поли и винаги, ама винаги имаше по някой конец тук, там, за разкош по дрехите си.
Дядо веднъж се прибра, носейки голям кашон у дома.
-Яна затвори очите! Аз нямах рожден ден, не беше Коледа или Нова година, не съм очаквала..., беше ми купил колело...излязохме да карам и му счупих калника..., но той не ми се кара.
Във времето, когато нямаше телевизия през деня, баба, за да ме накара да кротувам, докато шие, ме научи да шия копчета. И до днес, ако шия копче се сещам за този ден...
Никога няма да забравя когато нарекох дядо "простак", не помня, защо..., но помня, как той млъкна и не ми говори. Толкова плаках, защото той не ми говори, извинявах се и се извинявах, но не.....никога повече не си позволих да кажа тази дума и до сега не я използвам, изобщо...
Години след това, един дядов приятел се шегуваше с мен, като ме питаше "дядо ти простак ли е?"
В дните, когато мама и татко имаха премиера, чаках баба и дядо пред театъра, за да гледаме заедно, тичах към тях, прегръщах ги. Обичам тези спомени!
Ако само можеше времето ей така да се обърне, че да мога да прегърна дните, в които съм била с баба и дядо..., бих го направила, бих стояла така цяла вечност!
Най-ранните ми спомени са за отворения прозорец, преди сън. Блокът на баба е до градската градина в Добрич и няма значение, кой сезон е, вечер, когато лежах завита и само бузите ми усещаха хладния въздух, отвън се чуваха птички.
И до сега, щом чуя птича песен, първото, което изплува в ума ми е прозореца вечер. Аз мое легло нямах, затова спях на два фотьойла.
Когато вече бях по-голяма, дядо, слагаше една тумбеста голяма табуретка между тях.Имаше си специално кълбо дебел канап, с който овързваха с баба табуретката и фотьойлите вечер, за да не падам, докато спя.
Няма по-сладък сън, и по-удобно легло от това...Отварям сутрин очи и чувам баба в кухнята шета и вари кафе за дядо. Помня дните, когато го чакахме да се прибере, за да обядваме. Винаги заедно, винаги на бяла покривка, супа и ядене, а после за десерт кисело мляко със захар.
Вечер, преди лягане, дядо ме качваше на тоалетната чиния и ме къпеше с един маркуч, "като лека кола", така казваше.
Бях злоядо дете и веднъж дядо ме заведе на пейките до езерото, за да обядваме там. Сложи в една торбичка варени картофи и моркови и ги ядох там. Най-вкусните в живота ми.
Баба правеше козуначени кифлички "за гости", увиваше ги в една покривка и ги криеше, винаги на едно и също място....
Пораснах още малко и помня страха. Нямам обяснение, но загаснеха ли лампите, ме беше страх, дори и ако баба беше до мен, на съседното легло. Помня, че по тавана виждах много страшни фигури....Тогава аз я будех, тя сядаше в края на диванчето, свита и мъничка, аз се гушвах в нея и така спяхме.
-Бабо, тук ли си?
-Тук съм, нали сме заедно на дивана.....Това са най-милите думи на света.
Никога не сме си казвали "Обичам те", но съм го знаела винаги, силно и стоманено чувство, нещо, на което можеш да се облегнеш, колкото и тежък товар да носиш.
С баба ходехме "по работа". Тя е шивачка и често ходех с нея, при нейна приятелка, за да прави илици или оверлог. Къщата на тази жена отвън беше толкова невзрачна, но отвътре.....магия!
Купища шарени конци, кройки, платове. Мирис на ателие, на машинно масло, креда и оризова хартия.Приятелката й беше пълна, носеше прави къси поли и винаги, ама винаги имаше по някой конец тук, там, за разкош по дрехите си.
Дядо веднъж се прибра, носейки голям кашон у дома.
-Яна затвори очите! Аз нямах рожден ден, не беше Коледа или Нова година, не съм очаквала..., беше ми купил колело...излязохме да карам и му счупих калника..., но той не ми се кара.
Във времето, когато нямаше телевизия през деня, баба, за да ме накара да кротувам, докато шие, ме научи да шия копчета. И до днес, ако шия копче се сещам за този ден...
Никога няма да забравя когато нарекох дядо "простак", не помня, защо..., но помня, как той млъкна и не ми говори. Толкова плаках, защото той не ми говори, извинявах се и се извинявах, но не.....никога повече не си позволих да кажа тази дума и до сега не я използвам, изобщо...
Години след това, един дядов приятел се шегуваше с мен, като ме питаше "дядо ти простак ли е?"
В дните, когато мама и татко имаха премиера, чаках баба и дядо пред театъра, за да гледаме заедно, тичах към тях, прегръщах ги. Обичам тези спомени!
Ако само можеше времето ей така да се обърне, че да мога да прегърна дните, в които съм била с баба и дядо..., бих го направила, бих стояла така цяла вечност!
Коментари
Публикуване на коментар