Блогът на Янана

Селото беше вече побеляло. Снегът беше покрил всичко и бе полирал улиците. Бяха стъкло. Те подхлъзваха градските хора и ги събаряха. Ставайки ядосани от ледената земя, която ги бе надвила и приземила много бързо, зимата духваше в лицата им и им се завиваше свят. Днес денят беше малко по-различен. В селската кръчма имаше празник. Старците седяха в снега и ги гледаха. Човеците празнуваха. - Чух, че едно момиченце ще получи коте за Коледа. Чакало го е дълго и вече ще го има, каза ТЯ - Аз пък чух, че онази жена имала две майки, една тук и една в облаците. Виж, виж как пеят и се радват, че са заедно. Какво ли ги събира?! -Ами може би са просто добри приятели. Ама от ония, дето цял живот се гонят, а щом се стигнат се прегръщат. Като нас... - Е, да де, ама ти вече не си толкова пъргава. - А ти, пък нямаш вече зъби! - Е, стига де..Искаш ли да опитаме, тази вечер пак? Да се подгоним, ти да настръхнеш и после да се качиш на джанката, както оня път, когато почти те стигнах? - До

Бях на деветнайсет, когато си мислих, че щом вече съм студентка, живееща сама в София, без мобилен телефон, по който може някой да ме пита всяка минута, къде съм, съм голяма работа. Не само мислих, бях повече убедена в това. Света беше в краката ми. Имах карта за 94 и единица тролей, защото, когато поисках да се почувствам малко по-дете ходих ори братовчедка ми, да ми се скара или да ме нахрани. Имах къса руса коса, обилно закрепена да стърчи с добри количества гел за коса, имах и сутиен вече. Да, първия си сутиен имах вече на деветнайсет. Ходихме с мама да го купим, но нека разкажа, какво ми се случи, преди деня със сутиена... Когато заминах за София, всички ми казваха, първия месец ще седиш там. Няма да се прибираш. Бре, няма да се прибирам, че аз имах толкова много неща да покажа...., имах студентска книжка, кръгове от недоспиване, исках да разкажа за това, как ядох дюнер и отидех на откриването на учебната година в Аулата на Софийския университет с Ралица..., колко горда бях,

Детето скача по леглото голо, преди баня. Всяка вечер. Аз отново съм на три. Мама ме е съблякла и аз бягам всеки път от нея, когато иска да ме хване. Скачам по леглото в спалнята, а студените чаршафи, ме карат да скоча по-високо. В един момент, тя къса черни ресни от чергата пред леглото, прави топче и го хвърля на леглото. -Виж, Яна, манкина. Манкина беше моя дума за мравка или хлебарка. Имах и друга "масуйляк", нещо мръсно, което задължително трябва да се хвърли в тоалетната. Хващахме манкината и отивахме в банята, където тя миеше, преди сън. Всяка вечер ми е пред очите това. И пак съм на три и пак скачам и още малко и ще стигна тавана.....

На Ади, Ло, и Раличка. С любов.... Едно време, до блока на баба и дядо в Добрич, имаше една висока череша. Много обичах това дърво. Лятно време, прекарвах часове около него, разглеждах кората му, която винаги ми приличаше на географска карта, толкова набраздена и красива беше. Все едно дървото беше пътешественик и понякога, без никой да забележи, се отскубваше и пътуваше, а след всяко завръщане, по ствола му се появяваше нова бразда. На места имаше и смола. Дървото бе плакало за нещо, може би някой му беше разказало смешна история и то се бе смяло до сълзи. Клоните на дървото бяха много високо и с всяка следваща година, плодовете му ставаха все по-недостижими. Един ден дървото вече го нямаше. Било старо, прогнило, опасно било, намерила се брадва и така... Липсваше ми, естествено, но с времето остана само милия спомен от това дърво пътешественик. До момента, в който старата череша, отново дойде при мен. Всички сте виждали череши на клонче, нали?! Знаете, че понякога на едн

- Добър ден, казвам усмихвайки се, а насреща, някой все още не се е събудил. Казвам се Яна, аз ще бъда Вашият екскурзовод. Името Ви? - Рейса за къде е? Не събудената госпожа проговаря с отегчение. - За екскурзията до Румъния. Вие за къде сте? - За Дракула там, Иване ела моля ти се, стига тика тия куфари там, жената ме пита тука имена, ела, ела да кажеш. - Здравейте, аз съм Яна. Как се казвате? Знам, че е Иван, ма не върви по име..., не се знаем.., за първи път имам честта да се срещна със семейството. - Моля?! Вие защо закъсняхте? Чакаме Ви от 03:45... - Не сме закъснели, часът за отпътуване е 04:30, нали се чухме вчера. За екскурзията до Дракула сте, нали?! - Да, за там сме. Гледай в списъка там. Търси Иванови. Ние сме. Най-хубавите места са за нас, нали? Аз имам здравословен проблем. Казах в агенцията да съм най-отпред. - Разбира се, отбелязано ми е, втора седалка зад шофьора сте. - Броя едноо, двее, така ли? Показва ми сочейки стъклото. Казвам да и се обръщам към

Мъката. Мама. Милена. Истината е, че чак сега сякаш осъзнавам, какво ми се е случило. Много бързо мина времето между дните, когато ме водеше на училище и повтаряхме таблицата за умножение и аз все не я знаех. Тя никога не ми се караше. Просто повтаряхме. Мъката ми помогна да разбера. Тя е онова оловно чувство,което ме кара да искам да спя денонощно, да се ядосвам толкова много, че да искам да се сбия с някой. Мъката мокри листа, върху който писах, сега мокри и клавиатурата. Тя задава непрекъснато въпроси "Ами ако беше направила това, Ами ако не беше казала онова?" . Мъката е едно гадно копеле. Тя показва стари снимки, скрити между страниците на книга, показва ти плитка, точно като нейната. Мъката накара цигарата да падне три пъти от ръката на колегата ми в Сърбия и той я остави да гори на земята, защото на някой му се пуши. Мъката едновременно ме гневи и уравновесява, странен контраст. Знам, че тя е само мое чувство сега и че ще мине, ще се трансформира в усмив

Някога времето беше облачно, но топло. В тези дни облаците покриваха небето над цяла Венеция, но все пак не пускаха нито капка дъжд. Именно в това странно душно време, той си седеше повече у дома и можеше да я гледа през прозореца, по цял ден. Бяха съседи, откакто се помни и винаги, абсолютно винаги е обичал да я гледа. Тя беше с коса, която трудно се сресва, руса, но когато се смееше, косата й потъмняваше, все едно дъжд е окъпал житно поле. Смееше се непрекъснато, даже почти не говореше. Дори папагала, който беше говорещ, никога не се научи да говори. Той също се смееше. Момичето обичаше дните с облаци. Именно тогава, можеше да се порадва на уханието на цветята си, които не бяха толкова уморени от жегата и сякаш дишаха само за нея със сладост. Тя винаги го усещаше, когато е наблизо. Нещо звънваше в ушите й, очите й сякаш ставаха още по-тъмни, а косата й ставаше още по-къдрава. Момчето на съседите. Наперен, непокорен, шумен. С дълги клепки и дълги пръсти. Тя също го беше глед