Черешата

На Ади, Ло, и Раличка.
С любов....


Едно време, до блока на баба и дядо в Добрич, имаше една висока череша. Много обичах това дърво. Лятно време, прекарвах часове около него, разглеждах кората му, която винаги ми приличаше на географска карта, толкова набраздена и красива беше.

Все едно дървото беше пътешественик и понякога, без никой да забележи, се отскубваше и пътуваше, а след всяко завръщане, по ствола му се появяваше нова бразда. На места имаше и смола. Дървото бе плакало за нещо, може би някой му беше разказало смешна история и то се бе смяло до сълзи.

Клоните на дървото бяха много високо и с всяка следваща година, плодовете му ставаха все по-недостижими. Един ден дървото вече го нямаше. Било старо, прогнило, опасно било, намерила се брадва и така...

Липсваше ми, естествено, но с времето остана само милия спомен от това дърво пътешественик.
До момента, в който старата череша, отново дойде при мен. Всички сте виждали череши на клонче, нали?!

Знаете, че понякога на едно клонче, може да има и до четири стъбълца с плод на тях.
Е това сме аз и моите четири прекрасни приятелки, Адриана, Лора и Ралица. Имахме прекрасни студентски години. Вече всяка една от нас е в различен град, даже различна държава, но духа на нашето черешово приятелство е по-силно от всичко.

Всяка от нас носи по нещо от старата череша и щом се съберем да си говорим, най-често в интернет, старата череша отново е цяла. Помните ли онова детско филмче от едно време за Капитан Планета? Е така и ние, всяка една от нас извиква по нещо: корона, ствол, листа, корени и хоп, черешата е цяла.
Отново пътешества, плаче, бразди се и сипе смола по света.

С всеки изминал ден, все повече благодаря за този безкраен дар, който имам. Хиляди километри разстояние не са нищо, пред духа на приятелството. Пред духа на семейството. Защото аз знам, че през хилядолетията, ние най-вероятно пак сме се познавали и пак сме се смели и плакали заедно. И така ще бъде за напред.