Блогът на Янана

Да, той не може. Като другите да танцува в такт. Трудно му бе. Живееше между дните. И се радваше. Живее в свят, където важното е да си с вдигнато чело, независимо от всичко. Показа ми доста неща, не в ритъм и със заучени стъпки, напротив. По трудния, но нашия си начин. Разхождахме се по "тайните" Добрички улички, показваше ми старите си гаджета и се смеехме, защото все казвах, че са грозни. Татко свиреше на китара. Пеехме заедно. Ходехме на плаж. Пържеше ми картофи. Когато бях болна и с температура, размествахме мебелите у дома, за да се разсеем от болестта. Татко познаваше любовта. Имал я е много, имаше го и тя. Имаше мама. Въпреки годините разделени, те си бяха заедно. С татко се смеехме на смъртта и на живота. Смехът му бе оскъден, но засмееше ли се... Всичко се смееше. Едно лято продаваше сиропи на пазара, друго лято, пък пазеше кабели до една птицеферма. Знаете, ли най-хубавият ми подарък за рожден ден, какъв е бил? Пиленца, излюпени на моят рожден

Истината е, че времето между третата и петата година на сина ми, искам да го забравя. Знам обаче, че не бива. Не бива, защото може да има и други, които във времето между третата и петата година на детето си са били изгубени, искали са да легнат и да спят, докато проблема мине, да избягат, да заминат, заминавали са, връщали са се, бързали са да видят детето, а то все едно не ги познава. Ето как беше за нас времето тези две години: Детето на три. Детски център, той играе сам, не яде твърда храна, не обръща внимание на никого. Страх го е от морето, водата го плаши, заравя се в пясъка, лапа всичко по пътя си. Няма приятелчета, не играе с деца, не забелязва роднините си, понякога скача на леглото, заспива само, катери се навсякъде. Любопитно е, заглежда се в нищото и може да седи така с часове. Започва детска градина. Непонятен е за хората там. Не говори. Дават ми листче на което пише "Мама пиле е това" с уговорката да "го знае гладко за осми март". Тръгваме си.

Гласът на баба се променя. С всеки изминал ден. Звучи далечно, полузаспало, като от друг континент. Чакам да вдигне телефона с нетърпение и притеснение, а шом чуя гласа й, се усмихвам. Как си красивата ми тя? Винаги така я питам, а тя се засмива. И някъде далеч, в тона на гласа й чувам онази баба, която ми показваше как се шият копчета и как се боядисват великденски яйца с лепило. Помня майката на баба. Баба Марийка. Тя е била гардеробиерка в театъра в Добрич и баба е израснала в гардеробната. Помня, когато бях малка, как излъгах нашите, че баба Марийка ме набила. Търсила съм внимание, но навлякох ужасна тревога у баба Марийка и тя дойде на другата сутрин в 06:00 у дома, за да се извини на майка ми и баща ми и да поплаче на вратата, казвайки "Аз не съм я докоснала, ма мама..." Помня, майка ми, как се разсмя първоначално, после се притесни, защото баба Марийка беше много разстроена. Когато баба Марийка вече си заминаваше от този свят, баща ми с нестихващото си черно чу

Винаги съм знаела, че някой ден когато стана достатъчно голяма, ще карам автомобил. И не само, ще бъда добър шофьор. Вътрешното ми усещане говореше така. Минаха години....така се пее в една песен от детството ми, да когато бях малка слушах стари градски песни на грамофон, годината беше 1995. Имам и други странности, като например че ядях малки бели охлювчета по градинките през лятото, но спрях, щом навърших 6 години. За този период, друг път ще го разкажа. Та, пораснах и се сдобих с бебе в корема. Мъжа ми ми го подари за осми март, няколко месеца по-късно. Още в началните седмици, си казах, Яна, ти ще си модерна майка. Ще караш кола! Изкарай курса сега, защото после, с бебето ще ти е трудно, а и ако имаш нужда да идеш някъде, ще можеш да го закараш с колата. Записах се, и дойде време за първия час. Теоритичен, в колата. Това е педал, още един и още един, скоростен лост с интересно лабиринтче на него, заглеждам го. Ключ, пъррррва ....Всичко на теория е супер интересно, лесно

"Затвори вратата, че топлото ще избяга". Това е историята на топлото. Живяло някога в Бургас, едно семейство от майка, татко и малко момченце.Всяка зима, те пускали печката, за да се стопли тяхната къща. Таткото все повтарял, когато момченцето излизало от стаята, "Затваряй вратата, за да не избяга топлото" и детето затваряло. Един ден, обаче, може би студен, като днешния, детето толкова бързало, че оставило вратата леко открехната. Топлото само това и чакало. Шмугнало се през процепа, даже си събуло пантофите, за да не го чуят и хоп...избягало. Литнало топлото над града. Видяло люлките и пързалките, парка и морето. Днес видях топлото на автобусната спирка, докато чаках рейса. То се беше пременило. Топлото ги умее тия работи. Погледна ме със сините си очи и в тях видях, че е то... Беше взело образа на миловидна нисичка възрастна дама с розов копринен шал на главата. Стъпваше ситничко и веднага щом дойде автобуса, избърза да се шмугне вътре.Седна и ме поглед

Имало едно време. Един път, една планина и едно село. Те били, като че ли, не в този свят. До там се пътувало дълго, а стигнеш ли, времето спира и може да остарееш, без да се усетиш. В това село, имало една баба. С дълга плитка, с шалвари и забрадка. Винаги казва, "децата ми са най-мили, но вижте, има лоши хора." Всеки с мъката си, някой с цяла торба, друг с цяла кошница, трети с чувал мъка. Колкото и да е количеството, мъката тежи ужасно много за носещия. Бабата седи до една печка, върху която къкри боб. В малката стаичка има два сковани миндера, и тя току се загледа в нищото. Каже си нещо на ум и слага оловото в печката. Цял рояк мухи кръжат около нея, като малки птички, които литват и кацат по команда. Изважда оловото, и го пуска в чинийката с вода. Мухите вече са кацнали и нито една не смее да мръдне. -Какво ти се е случило? Кой те е уплашил? Детето не е уплашено от вчера, а от преди...от там, от корема ти е уплащено. Говори бабата и момичето пред нея я сл

Тези думи ми е много трудно да ги напиша. Имаме син. Роди се преди четири години. Чакахме го с нетърпение и дойде, точно когато трябваше. Веднага, щом го видях, изпитах чувство, все едно съм пред мой много стар учител. Уважение, бях смутена, любовта извираше от всяка моя клетка и не знаех, как да му я покажа. Затова му запях. Това, което му пеех, докато беше в корема ми. Балонче, балонче, къде отлетя....една песен по текст на Недялко Йорданов. Той е весело дете. Обича да се смее. Очите му светят. Прегръщаме се. Обича да се гъделичка с татко си. Обича да седи на раменете му. Като всички деца. Сина ни е като всички деца, независимо, че не говори и че има понякога неразбираемо за околните поведение. Колкото и да ми е спокойно, че той е като всички деца, защото вътрешно съм убедена, че е така, той не е приет на доста места. И може би ще Ви прозвучи странно, но не от деца, напротив, децата го харесват. Онзи ден на детската площадка, друго детенце, уж побойник, дойде и го погали п