Блогът на Янана

Има дни, в които човек получава една възможност. Една малка пролука, през която да минеш и да превъзмогнеш себе си, времето, дъжда, калта и да се родиш отново. Аз получих такъв шанс. Заради дамата, която по същия начин ме завлече със себе си до Дубай, преди две години. Звънна, каза "тръгваме" и тръгнахме. Въпреки моите страхове и съмнения, въпреки всичко тръгнахме и пристигнахме в Крибул. Често късмета ни е пред нас, пред очите ни, но слепи, ние го пропускаме. Ето тогава има до всеки един от нас, някой който да му каже, всичко е наред, изчакай, ще се случи всичко по най-добрия за нас начин. Пътят до камъка не е лек. Пътеката е тясна, а в кално време е още по-трудно. В такива моменти, винаги има кой да ти подаде ръка и да ти каже, Моля те, помогни ми, да вървя уверен, че имам някого до мен. Ето в този момент, в дълбокото мазе на съзнанието на всеки един от нас, една стара баба с бяла коса, размества старите вехтории, намира вързоп, духва насъбралата се прах по него,

Няма лоша майка. Сега ще ви кажа, какво има. Поне за мен. Има момиченце, което си играе с кукли. Облича ги, за да не им е студено. Къпе ги на чешмата в кухнята с веро за чинии. Прави им прически, подстригва ги. После има млада жена, учи, работи, пътува. Мечтае за нови земи. Среща човек, с когото да остане. Забавно им е. Оженват се, тя с маратонки, той с костюм. Тя със синя рокля, той-с вратовръзка. Жената иска да има дете. Не става лесно. Посещава лекар и когато той й казва, че всичко й е наред, тя зачева. Толкова лесно било. Само едно "Всичко ти е наред".... Щастието на жената е неописуемо. Вълнението, болката, страха, възторга, слънцето, планетата, цялото съществуване е променено. Идва 31.12.2012. Нещо се случва, бебето ритва за първи път. То е там, слушало е жената, когато е пяла, плакала или се е разхождала тъжна нощем. Аз съм тук, й казва и вече никога, никога няма да си сама, МАМО! Търкалят се месеците, жената ги изкарва тежко, вдига кръвно, подута е, едва х

Имам една приятелка. Една от малкото от детството ми. Когато се преместихме да живеем над Руската книжарница в Добрич, тя беше момиченцето, с което се запознах. Ходихме заедно на предучилищна. Баба й готвеше божествено, тя беше злояда, аз не. Обичаше да ни храни заедно, защото много харесваше, как аз си изяждам всичко с апетит и ми се радваше много. Правеше на приятелката ми прекрасни кокове. Правеше плитка и след това оформяше прическа. Приятелката ми имаше кукли Барби. Нещо невиждано и доста рядко по ония времена. Играехме у тях, докато нашите бяха на представление. Аз имах количка за кукли, тя нямаше. Слагахме две кукли в моята количка и се разхождахме заедно така. Редувахме се, кой да бута. Веднъж изметохме цялата площадка, зад блока. Изчистихме я заедно. Заедно се научихме да говорим мръсни думи. Псувахме и веднъж татко ни беше чул. Един ден, ей така ни попита съвсем спокойно, "Момичета, нали повече няма да псувате?". Спряхме. Бяхме толкова засрамени, че не с

Когато дядо видял баба, по негови думи, много я харесал. Той, по нейни думи е бил "бохем", демек хашлак, задяващ всяка мома. Денят, в който той се решил да я поиска за жена дошъл. Баба го погледнала и му казала, "Занаят нямаш, не си учил, няма без занаят да ме вземеш". Той се прибрал и мислил дълго, петнайсет минути. Станал, оправил си косата, винаги му е била безупречна и отишъл при свой познат обущар. Започнал да се учи. За шест месеца от Калфа, станал Уста! Отишъл при нея и се оженили. В дните, когато времето в Добрич е било хубаво и са на разходка, отивали на гости на старият обущар. "Той не учи занаят, той-краде!", ей така казвал майстора за дядо. След време, татко се родил. Никой и до сега не може да ми каже, защо татко са го кръстили Радомир, а винаги го наричаха Румяне. Свекърва й на баба не я е обичала, затова в една зимна нощ, тя взела татко, който бил бебе и се изнесла. Дядо я последвал. Живеели в къща и прозорците били глед

Пътувахме и щях да се пръсна от вълнение. Миризмата на стърнище започнах да я усещам още в Бургас, от солниците ми замириса на жътва и пресен хляб, спомен за житен клас. Такова вълнение е трудно за обяснение. Тази равнина, тази безкрайна златна шир, към която сърцето ми вечер преди да заспи се връща. И площада е там и парка, подновени, но все пак моите, там,където берях жълтурчета и заставах на алеята и виках Бабооооооо, докато тя от деветия етаж ме чуе и се покаже на терасата. После отивах и ядях пуканки. Гледах анимационно филмче и си почивах. Някога пак ще се върна там да живея,дори жегата там е друга, суха, но пак гали. Стаите на къщата на баба, дивана, новия хладилник, който тя не стига и се зарича, че догодина ще си купи стълба. Искам да остарея така, искам да забавлявам своите деца и внуци и да викам на пра внука си "Къх", за да не пипне котлона. И когато направя нещо старчески-смешно и децата ми се смеят, да им кажа, "Ейййй, щяхте да видите вие.....

Селото беше вече побеляло. Снегът беше покрил всичко и бе полирал улиците. Бяха стъкло. Те подхлъзваха градските хора и ги събаряха. Ставайки ядосани от ледената земя, която ги бе надвила и приземила много бързо, зимата духваше в лицата им и им се завиваше свят. Днес денят беше малко по-различен. В селската кръчма имаше празник. Старците седяха в снега и ги гледаха. Човеците празнуваха. - Чух, че едно момиченце ще получи коте за Коледа. Чакало го е дълго и вече ще го има, каза ТЯ - Аз пък чух, че онази жена имала две майки, една тук и една в облаците. Виж, виж как пеят и се радват, че са заедно. Какво ли ги събира?! -Ами може би са просто добри приятели. Ама от ония, дето цял живот се гонят, а щом се стигнат се прегръщат. Като нас... - Е, да де, ама ти вече не си толкова пъргава. - А ти, пък нямаш вече зъби! - Е, стига де..Искаш ли да опитаме, тази вечер пак? Да се подгоним, ти да настръхнеш и после да се качиш на джанката, както оня път, когато почти те стигнах? - До

Бях на деветнайсет, когато си мислих, че щом вече съм студентка, живееща сама в София, без мобилен телефон, по който може някой да ме пита всяка минута, къде съм, съм голяма работа. Не само мислих, бях повече убедена в това. Света беше в краката ми. Имах карта за 94 и единица тролей, защото, когато поисках да се почувствам малко по-дете ходих ори братовчедка ми, да ми се скара или да ме нахрани. Имах къса руса коса, обилно закрепена да стърчи с добри количества гел за коса, имах и сутиен вече. Да, първия си сутиен имах вече на деветнайсет. Ходихме с мама да го купим, но нека разкажа, какво ми се случи, преди деня със сутиена... Когато заминах за София, всички ми казваха, първия месец ще седиш там. Няма да се прибираш. Бре, няма да се прибирам, че аз имах толкова много неща да покажа...., имах студентска книжка, кръгове от недоспиване, исках да разкажа за това, как ядох дюнер и отидех на откриването на учебната година в Аулата на Софийския университет с Ралица..., колко горда бях,