Блогът на Янана

Гласът на баба се променя. С всеки изминал ден. Звучи далечно, полузаспало, като от друг континент. Чакам да вдигне телефона с нетърпение и притеснение, а шом чуя гласа й, се усмихвам. Как си красивата ми тя? Винаги така я питам, а тя се засмива. И някъде далеч, в тона на гласа й чувам онази баба, която ми показваше как се шият копчета и как се боядисват великденски яйца с лепило. Помня майката на баба. Баба Марийка. Тя е била гардеробиерка в театъра в Добрич и баба е израснала в гардеробната. Помня, когато бях малка, как излъгах нашите, че баба Марийка ме набила. Търсила съм внимание, но навлякох ужасна тревога у баба Марийка и тя дойде на другата сутрин в 06:00 у дома, за да се извини на майка ми и баща ми и да поплаче на вратата, казвайки "Аз не съм я докоснала, ма мама..." Помня, майка ми, как се разсмя първоначално, после се притесни, защото баба Марийка беше много разстроена. Когато баба Марийка вече си заминаваше от този свят, баща ми с нестихващото си черно чу

Винаги съм знаела, че някой ден когато стана достатъчно голяма, ще карам автомобил. И не само, ще бъда добър шофьор. Вътрешното ми усещане говореше така. Минаха години....така се пее в една песен от детството ми, да когато бях малка слушах стари градски песни на грамофон, годината беше 1995. Имам и други странности, като например че ядях малки бели охлювчета по градинките през лятото, но спрях, щом навърших 6 години. За този период, друг път ще го разкажа. Та, пораснах и се сдобих с бебе в корема. Мъжа ми ми го подари за осми март, няколко месеца по-късно. Още в началните седмици, си казах, Яна, ти ще си модерна майка. Ще караш кола! Изкарай курса сега, защото после, с бебето ще ти е трудно, а и ако имаш нужда да идеш някъде, ще можеш да го закараш с колата. Записах се, и дойде време за първия час. Теоритичен, в колата. Това е педал, още един и още един, скоростен лост с интересно лабиринтче на него, заглеждам го. Ключ, пъррррва ....Всичко на теория е супер интересно, лесно

"Затвори вратата, че топлото ще избяга". Това е историята на топлото. Живяло някога в Бургас, едно семейство от майка, татко и малко момченце.Всяка зима, те пускали печката, за да се стопли тяхната къща. Таткото все повтарял, когато момченцето излизало от стаята, "Затваряй вратата, за да не избяга топлото" и детето затваряло. Един ден, обаче, може би студен, като днешния, детето толкова бързало, че оставило вратата леко открехната. Топлото само това и чакало. Шмугнало се през процепа, даже си събуло пантофите, за да не го чуят и хоп...избягало. Литнало топлото над града. Видяло люлките и пързалките, парка и морето. Днес видях топлото на автобусната спирка, докато чаках рейса. То се беше пременило. Топлото ги умее тия работи. Погледна ме със сините си очи и в тях видях, че е то... Беше взело образа на миловидна нисичка възрастна дама с розов копринен шал на главата. Стъпваше ситничко и веднага щом дойде автобуса, избърза да се шмугне вътре.Седна и ме поглед

Имало едно време. Един път, една планина и едно село. Те били, като че ли, не в този свят. До там се пътувало дълго, а стигнеш ли, времето спира и може да остарееш, без да се усетиш. В това село, имало една баба. С дълга плитка, с шалвари и забрадка. Винаги казва, "децата ми са най-мили, но вижте, има лоши хора." Всеки с мъката си, някой с цяла торба, друг с цяла кошница, трети с чувал мъка. Колкото и да е количеството, мъката тежи ужасно много за носещия. Бабата седи до една печка, върху която къкри боб. В малката стаичка има два сковани миндера, и тя току се загледа в нищото. Каже си нещо на ум и слага оловото в печката. Цял рояк мухи кръжат около нея, като малки птички, които литват и кацат по команда. Изважда оловото, и го пуска в чинийката с вода. Мухите вече са кацнали и нито една не смее да мръдне. -Какво ти се е случило? Кой те е уплашил? Детето не е уплашено от вчера, а от преди...от там, от корема ти е уплащено. Говори бабата и момичето пред нея я сл

Тези думи ми е много трудно да ги напиша. Имаме син. Роди се преди четири години. Чакахме го с нетърпение и дойде, точно когато трябваше. Веднага, щом го видях, изпитах чувство, все едно съм пред мой много стар учител. Уважение, бях смутена, любовта извираше от всяка моя клетка и не знаех, как да му я покажа. Затова му запях. Това, което му пеех, докато беше в корема ми. Балонче, балонче, къде отлетя....една песен по текст на Недялко Йорданов. Той е весело дете. Обича да се смее. Очите му светят. Прегръщаме се. Обича да се гъделичка с татко си. Обича да седи на раменете му. Като всички деца. Сина ни е като всички деца, независимо, че не говори и че има понякога неразбираемо за околните поведение. Колкото и да ми е спокойно, че той е като всички деца, защото вътрешно съм убедена, че е така, той не е приет на доста места. И може би ще Ви прозвучи странно, но не от деца, напротив, децата го харесват. Онзи ден на детската площадка, друго детенце, уж побойник, дойде и го погали п

Има дни, в които човек получава една възможност. Една малка пролука, през която да минеш и да превъзмогнеш себе си, времето, дъжда, калта и да се родиш отново. Аз получих такъв шанс. Заради дамата, която по същия начин ме завлече със себе си до Дубай, преди две години. Звънна, каза "тръгваме" и тръгнахме. Въпреки моите страхове и съмнения, въпреки всичко тръгнахме и пристигнахме в Крибул. Често късмета ни е пред нас, пред очите ни, но слепи, ние го пропускаме. Ето тогава има до всеки един от нас, някой който да му каже, всичко е наред, изчакай, ще се случи всичко по най-добрия за нас начин. Пътят до камъка не е лек. Пътеката е тясна, а в кално време е още по-трудно. В такива моменти, винаги има кой да ти подаде ръка и да ти каже, Моля те, помогни ми, да вървя уверен, че имам някого до мен. Ето в този момент, в дълбокото мазе на съзнанието на всеки един от нас, една стара баба с бяла коса, размества старите вехтории, намира вързоп, духва насъбралата се прах по него,

Няма лоша майка. Сега ще ви кажа, какво има. Поне за мен. Има момиченце, което си играе с кукли. Облича ги, за да не им е студено. Къпе ги на чешмата в кухнята с веро за чинии. Прави им прически, подстригва ги. После има млада жена, учи, работи, пътува. Мечтае за нови земи. Среща човек, с когото да остане. Забавно им е. Оженват се, тя с маратонки, той с костюм. Тя със синя рокля, той-с вратовръзка. Жената иска да има дете. Не става лесно. Посещава лекар и когато той й казва, че всичко й е наред, тя зачева. Толкова лесно било. Само едно "Всичко ти е наред".... Щастието на жената е неописуемо. Вълнението, болката, страха, възторга, слънцето, планетата, цялото съществуване е променено. Идва 31.12.2012. Нещо се случва, бебето ритва за първи път. То е там, слушало е жената, когато е пяла, плакала или се е разхождала тъжна нощем. Аз съм тук, й казва и вече никога, никога няма да си сама, МАМО! Търкалят се месеците, жената ги изкарва тежко, вдига кръвно, подута е, едва х